Кюрето Понос изпита утешителната сладост на тази грижовност, за която благодари на бога. Но той беше тъжен, измъчван от халюцинации, които не му даваха покой и срещу които се бореше, заливан от топли вълни кръв, като свети Антоний в пустинята. Онорин не закъсня да се досети за причината на неговите терзания. Тя първа загатна за тях една вечер, докато кюрето Понос тъпчеше меланхолично лулата си, след като се бе нахранил.
— Бедни млади човече — каза тя, — навярно много страдате, задето сте винаги така самотен, на вашата възраст! Това не е човешко, такива неща… Вие сте мъж, в края на краищата!
— Уви, Онорин! — въздъхна кюрето Понос, като стана тъмночервен, обхванат изведнъж от горещи пориви.
— Ще свърши с това, че ще ви удари в главата, сигурно! Виждали сме как и други ги е избивало на лудост, задето са се въздържали чак толкова.
— Трябва да понасяме изпитанията при нашето положение, Онорин! — отвърна плахо нещастникът.
Но преданата прислужница се отнесе към него като с неразумно дете:
— Няма да си съсипете здравето най-сетне! Какво ще спечели добрият господ, ако ви налегне някоя лоша болест?
Свел очи, кюрето Понос изрази с неопределен жест, че въпросът надхвърляше неговата компетентност и че ако трябваше да полудее от излишно целомъдрие, примиряваше се, щом такава е волята божия. Ако тези сили довеждаха чак дотам… Съмнително беше. Тогава Онорин се приближи към него и му каза насърчително:
— С горкия господин свещеник, който беше много свят човек, успявахме някак да я нагласим двамата с него…
Тези думи бяха за кюрето Понос успокоителна благовест. Той вдигна леко поглед и огледа скришом Онорин, но вече със съвсем други очи. Прислужницата не беше никак хубава, ни най-малко, но все пак притежаваше, макар и съвсем слабо изразени, нещо, което ги правеше не особено примамливи, гостоприемните заоблености на жената. Макар че тези телесни оазиси бяха неприветливи, без твърде цветущи околности, те все пак си оставаха спасителни оазиси, поставени от Провидението в жарката пустиня, сред която кюрето Понос беше на път да загуби разума си. Изведнъж в ума му проблесна. Не би ли било почтено самоунижение да не устои на изкушението, щом като един толкова опитен свещеник, за когото цял Клошмерл съжаляваше, му беше проправил път? Не му оставаше нищо друго, освен да върви без фалшива гордост по стъпките на този свят човек. А това беше още по-просто, тъй като ръбестото телосложение на Онорин позволяваше да отдаде на природата само строго необходимото, без да може да се порадва истински на тези забавления, нито пък на очарователните наслаждения, които утежняват греха.
След като машинално изреди няколко молитви, кюрето Понос се остави в ръцете на прислужницата, на която й дожаля заради плахостта на младия й господар. Всичко се извърши сред пълна тъмнина, бързо, и кюрето Понос се стремеше да държи мислите си колкото се може по-далеч от своето действие, като окайваше плътта си за това, което тя вършеше, и ридаеше над нея. Но след това прекара толкова спокойна нощ, събуди се така добре разположен, и разбра, че ще бъде безспорно добре да прибягва понякога до това средство в интерес на службата си. Реши, що се отнася до периодичността, да се придържа о порядките, установени от предшественика си, нещо в което Онорин ще съумее да го просвети.
Въпреки всичко, това беше грях, който трябваше да се изповяда, а Огюстен Понос изпитваше голям срам от признанието. За щастие, като поразпита, той узна, че в село Валсона, отстоящо на около двайсет километра от Клошмерл, живееше абатът Жуф, негов бивш съученик от семинарията. Кюрето Понос сметна, че беше по-добре да довери прегрешенията си на един истински приятел. Още на другия ден напъха полите на расото в пояса си, яхна църковния велосипед с отворена рамка, също така наследство от покойния, и пое мъчително по един стръмен път към Валсона.