Ала градът си оставаше наказан, строго наказан. Това меко съживяване подчертаваше още повече печалните опустошения от последните дни. Додето поглед стигаше, лозята бяха само жалки останки. Когато скоро след това дойде и гроздоберът, клошмерлци можаха да съберат в кошниците си малкото останали тук-таме лоши, повехнали и полуизгнили гроздове, чийто сок беше изтекъл. Когато ги натрупаха в бъчвите, получи се нещо твърде мизерно, което никак не радваше. От него добиха лошо щипливо вино, едно никакво вино, един тъжен, блудкав полски киселак, позорен за Божоле.
И който не можеше да се продаде, дявол да го вземе!
И който един почтен човек наистина не можеше да пие, мътните да го вземат!
Никога не се бе ни чуло, ни видяло такова блудкаво нещо, такава свинщина, добра само за чужди гърла. Не, никога!
Най-мръсната и проклета кутсузлия година, която се помнеше, беше тая 1923-а! Една мръсна, курвенска година, наистина!
Крайната развръзка на скандалите на Клошмерл стана в една неделна сутрин, на 16 октомври. Времето беше още меко и златисто. Все пак вечерта, от шест часа нататък, ледените тръпки на въздуха предвестяваха неизбежното настъпване на зимата. Забелязаха и първите й патрули — те се появиха по високите върхове на Азергските планини, където устройваха на утрото засадите си от скреж. Слънцето разпръскваше без бой тези дръзки северни хусари, промъкнали се твърде далеч и твърде рано, които през деня трябваше да се крият в горите, за да изчакат подкрепленията на равноденствието, главните сили на облачната армия, които се събираха някъде над Атлантика. Но все пак тези студени патрули бяха вече тук, заплахата от тях придаваше на последните хубави дни по-голямо очарование, макар и малко тъжно, защото в леката мъгла на здрача имаше примесена някаква печал. Земята скоро щеше да смени зелената си лятна дреха с шаяк. По склоновете на планините на места се появиха тъмни оголени петна. В долината ръждивите ниви разкриваха вече чернозема си през останките на скосената си растителност, която дъждовете превръщаха в тор. Този есенен декор стана фон на още едно последно произшествие. Трябва още веднъж да дадем думата на Сиприен Босолей:
"Беше, значи, неделя сутринта в началото на голямата литургия, по-точно казано, беше малко след десет часа. Както обикновено, докато жените бяха на църква, мъжете бяха в кафенето, а всички по-важни клошмерлци — при Торбейон. Артюр беше се върнал от болницата. Предпочиташе да си бъде в къщи, с превръзка през рамо за ръката си, отколкото да лежи и да мисли за затворената си кръчма — втрисаше го само като си представяше, че клиентите му отиват да пият в „Чучулигата“, или при леля Бока, едно кафене в долната махала. Беше се върнал, значи, макар и не напълно оздравял, като беше оставил Адел в болницата, където тя бавно се съвземаше, и тази неделя кръчмата беше като преди пълна с хора — всички тези хора говореха за всичко, но най-много за проваления гроздобер и за поразиите от боя. А пък на Артюр, понеже беше хем ранен, хем явно рогоносец, носът му поувисна и характерът му поомекна, та затова сега го зачитахме повече. А това показва, че хората по-често трябва да си поизпащат здравата, та да им дойде акълът.
Седяхме си, значи, там, пиехме си и си приказвахме кротко, като хвърляхме по някой поглед и навън, защото постоянно минаваха жени, а обикновено най-натъкмените и най-засуканите закъсняват за църква. Като изключим тези закъснели, улицата иначе беше съвсем пуста. След всичко, което бяхме видели през тази година, мислехме, че не може да се случи вече нито по-страшна беда, нито да стане по-голям майтап, понеже Тафардел не се беше още оправил от онзи удар с приклада по главата и продължаваше да вдига страшна врява из града, че трябва да се отмъсти, а пък яростта го караше така да ожаднява, че редовно се натряскваше. Щом обърнеше една чашка, ставаше страшен. Заради идеите им, можеше да подложи на мъчения дори баща си или майка си. Никога не съм виждал човек да става изведнъж от кротък така свиреп, само от една бутилка божолезко. Това показва, че когато идеите се намърдат в някои слаби глави, могат да станат големи поразии.
Както и да е, седяхме си, значи, спокойно, позамаяни от онова блаженство, което изпитва човек от вино, изпито на гладно сърце, без да мислим кой знае за какво, да си кажем правото, и чакахме само черквата да пусне, та да погледаме още веднъж нашите клошмерлски жени и хубаво да ги огледаме като минават, а това у нас е най-голямото удоволствие в неделя. И изведнъж някой извика нещо и всички скочихме на крака и се спуснахме към вратата и прозорците. Това, което видяхме, беше най-нелепото нещо, което човек може да си въобрази, и освен това тъжно и ужасно. Представете си това нещо, ако можете.