Казвам ви всичко това, за да видите, че тая Пюте беше наистина най-злобната мръсница, тровила някога града ни. Но, от друга страна, тя беше също така една бедна нещастна мома. Рядко се случва злобните хора да са щастливи, не мислите ли? Те просто сами себе си тровят. Пюте навярно си е била направила живота непоносим. Не по нейна вина все пак, нали, защото сигурно не е искала да се роди чак толкова грозна, та ни един мъж да не се докосне до нея през целия й живот. Ако си беше получила своя дял като другите, нямаше да завижда на съседките си. От добродетелност не ти става по-топло на корема, каквото щат да разправят! Да, така е. От друга страна, тя наистина беше една бедна нещастница, по свой начин жертва на този проклет мръсен, объркан свят.
Ето, разправих ви края на Пюте. Заедно с нея престанаха и разните шумни истории, никога след това не видяхме повече други истории от такъв мащаб — да се стигне до убийства и наранявания на клошмерлци. А това е хубаво, защото такъв живот, да се караш, да се биеш и да се избиваш, не е никак за облажаване. Особено в край с хубаво вино, като нашия. Това, което пиете сега е клошмерлско от 1928-а. Знаменита година. Реколтата беше къде тринайсетте градуса. Това е вино, достойно за папска литургия, господине!
Ноември беше мразовит и снежен. В края на месеца термометърът отбеляза осемнайсет градуса студ. Бръснещи ветрове фучаха по главната улица и пронизваха през вълнените дрехи неблагоразумните, които дръзваха да излязат навън. Всичко изглеждаше мрачно под едно безцветно небе, по което се носеха, като изтървани въздушни кораби, толкова ниски облаци, че се блъскаха в Азергските планини. Принудени да пият скъпернически, клошмерлци се свираха в къщите си, където бяха напалили здравата печките. Прекарваха свободното си време, като прехвърляха отново събитията през тази злополучна година. Всичко постепенно се оправяше. Войската си беше заминала, отзована незабавно след печалния си подвиг; раните зарастваха; строшените ръце и крака се скърпваха; страстите се уталожваха; съседките отново съседствуваха без заяждания, забравили кареза си. Адел Торбейон бавно се възстановяваше при съпруга си, Артюр Торбейон, който беше напълно оздравял. Тя беше отново заела мястото си в кръчмата и всички намираха това за правилно, защото разбираха, че едно търговско съдружие, чиито благодатни последици можеха да бъдат очевидно оценени, не биваше току тъй да се разтури само заради едно такова домашно заблуждение, което при това беше изкупено с кръв. Самият Тафардел също се съвземаше, но сега беше по-разпален от когато и да било, понеже виното му се беше усладило, а той съвсем неопитно боравеше с него, нещо, което често поставяше достойнството му в голяма опасност.
Макар че това не се виждаше, най-засегнат беше Никола, който не можеше да си възвърне вече нито онзи свой напет вид, нито пъргавината на краката си. Може би трябва да отдадем това на органическите последици от лошия удар, който Туминьон му нанесе по време на онази гореща разправия на 16 август. Поне подобно нещо може да се подразбере от това, което госпожа Никола довери веднъж на госпожа Фуаш. Един ден, след като тези две дами бяха приказвали доста дълго време, тютюнопродавачката попита жената на швейцареца:
— Ами как е вашият господин Никола — каза тя, — оздравял ли е вече напълно?
— Оздравял, така е прието да се казва — въздъхна госпожа Никола. — Те наистина си възвърнаха обичайния си цвят, но не станаха такива, каквито си бяха преди, на големина. Едното си остана все тъй по-едро от другото.
— Мислите ли? — възкликна готовата да утешава госпожа Фуаш. — Може би само така ви се струва. На моя Адриен също не му бяха еднакво големи. Едното, лявото, беше винаги малко по-долу от другото. Така че може да се лъжете, драга моя…