Но госпожа Никола отхвърли тази хипотеза, която действително не можа да издържи пред доказателството, което тя изтъкна:
— Не, не станаха такива каквито си бяха преди, убедена съм в това. Помислете, госпожа Фуаш, от осемнайсет години съм омъжена за Никола и ръката ми е обиграна!
XX
Времето в извършило своето
Туристът, който преминава днес пред Клошмерл, ще се изненада много, когато научи, че скандали с кървава развръзка и световен отзвук са разтърсили някога този мирен градец. Впрочем, дори и в самия Клошмерл споменът за тези събития почва да се заличава. Минало е време и всеки ден то е носело своя дял от малки занимания, от малки радости, скърби, грижи, и безспирното му действие е напукало паметта на хората, която в повечето случаи е крехка, с много слаб капацитет, предвидена за един просто смешен срок.
Смъртта е премахнала някои от действуващите лица от 1923 година. Други, изхабени вече, са в действителност откъснати от живите; това, което им остава да живеят, краткия срок, даден им от снизхождение, не влиза вече в общата сметка на важните човешки действия. Положението на някои се е изменило и те са напуснали града — на едни обстоятелствата са се усмихнали и са увенчали с успех амбициите им; други са изживели тежки провали. Само за няколко години време хората променят връзките си. Нови честолюбиви стремежи, нови интереси ги свързват или разделят, съюзяват тези, които дотогава са били врагове, и разединяват онези, които са били съюзници. Лагерът на победителите, лагерът на завистниците, на примирените, на доволните от съдбата си са променяли състава си и мнозина от членовете им са преминавали при врага. Но градецът си е останал почти същият, без нови постройки, за които заслужава да се спомене: дълга редица от жълти и ниски къщи, почти всичките с еркер, със солидно стълбище, дълбока изба, тераса-балкон, с лозница над вратата; живописният безпорядък на грапавите зеленикави мазилки изпълва погледа и му разкрива тук-таме някоя стара, в прекрасен стил фасада, която облагородява прелестното простодушие на този градец. Църквата си е все същата, сбор от разновидни части, прибавяни последователно от всяко поколение с някакъв усет за пестеливост, който е запретявал да се възстановява повече от строго необходимото, и някакво смътно чувство за красота, което ги е карало да долавят прекрасното и ги е възпирало да го разрушат. Тази умереност е създала повече или по-малко навсякъде прелестта на френското село.
Зад църквата, гробището с хубаво слънчево изложение, получава обичайния си контингент от клошмерлци, който почти не се променя през годините. От една страна, кварталът на пресните гробове постепенно расте, а от друга, расте угарта, където се разпадат старите мъртъвци, изпаднали в забрава, които само птиците и насекомите навестяват. Но тези изоставени покойници, с разядени от буйната растителност надгробни плочи, получават всяка пролет най-красивите букети от цветенца, естествено поникнали тук, букети, каквито нямат поддържаните гробове, обречени да получават откъснати цветя и боклуци от стъкло, често пъти обидно прости. На главния площад големите кестени хвърлят все тъй гъста сянка. Когато човек постои под малко тъмния им свод, огромната панорама, изложена на жарките лъчи на лятното слънце, почти би дразнила погледа, ако този блясък не беше смекчен от трептенето на планинския въздух, който залива Клошмерл. Голямата липа изглежда повече от всякога непоклатима. Впила корените си в няколко столетия, самата тя е един от най-дълбоките корени в градеца.
Едно единствено нещо представлява, за посветения, белег за станалите промени. В горната част на градеца, срещу кметството, може да се види един писоар, а долу, близо до пералнята, още един — така че заедно с писоара на Уличката на монасите броят на тези уместни постройки се е увеличил на три. Наличието им свидетелствува за пълната победа на Бартелеми Пиешу, на сенатора Пиешу, който търпеливо е успял да осъществи точка по точка своята програма, благодарение на много навременната смърт на стария сенатор Проспер Луеш.
Почтеният Проспер Луеш почина на седемдесет и три години в едно потайно заведение, където се отдаваше на упражнения, които не бяха вече за неговата възраст и изморяваха опасно сърцето. Последната му въздишка беше въздишка на удоволствие, излетяла при такава поза, че особата, която му сътрудничеше в забавлението, едва цяла минута след това разбра какво се бе случило. Почувствувала го изведнъж твърде бездеен, тя удвои професионалното си усърдие и го насърчи: „По-бързо, бебчо! — прошепна тя. — Шефката не обича тая работа да се върши бавно.“ Но после с ужас откри, че прахосваше напразно усилията си под един труп, чиито очи не бяха изпълнени със сласт, а с вечен екстаз. Тя нададе пронизителни писъци, които прекъснаха дейността в съседните стаи, откъдето дотичаха, в одеяние на изненадани русалки, дузина млади жени с различни тела, всяко по своему прекрасно — тази къща беше една от най-добрите в Париж и претендираше, че притежава асортимент, в състояние да задоволи и най-взискателните клиенти: тук идваха дори изгонени монарси.