Едно семейство в Клошмерл има зла участ — семейството на Жиродо, и се разпиля в безчестие.
Да се върнем в 1923 година. Пред очевидността на отвличането, известено официално от Париж на родителите й от младата Ортанз, Иасент Жиродо бе принуден да капитулира и да отпусне известна издръжка на дъщеря си, за да й даде възможност да се омъжи за своя голтак, ако въобще успееше да го накара да се ожени за нея, нещо, което все пак би било добре, след такъв скандал. Но, макар и хванат на тясно, нотариусът бе отпуснал само една малка сума, като заявяваше, че не желае да издържа онзи нищожен нехранимайко, който щеше да му стане зет, злоупотребявайки с доверието на дъщеря му, и Дени Помие трябваше да се заеме с намирането на средства.
Този момък беше поет, но разбра по един доста горчив начин, че в един свят, управляван от голямата пара и разтърсван от машините, поезията не може да осигури това, с което можеш да отидеш всяка сутрин при хлебаря. Реши да се обърне към баналната проза, като си запазваше правото да вмъква в нея измислени от него неологизми и немалък брой картини. Успя да влезе в един вестник, където го набутаха в черната хроника както мнозина други, почнали също оттам, давайки му надежда, че бързо ще да напредне, ако съумее да се прояви в тази малко тъмна област. И той наистина се прояви, макар и по един неочакван начин — особено за главния редактор! — тъй като правеше труден за четене или направо хумористичен вестника, в който работеше. Твърде много изпълнен с лиризъм, Дени Помие го вмъкваше навсякъде — в описанията на катастрофите, на нападенията, в кражбите на джебчиите, в самоубийствата. Трябва да признаем, че този лиризъм подхождаше в тия неща като косъм в супа. Той изложи в поетичен език подробния доклад на едно убийство в провинцията и изпрати една изумителна телеграма, напомняща доста на шифровано известие, на което обаче никой в редакцията не притежаваше ключа. Веднага след завръщането му на младия репортьор бе заявено, че неговият стил, който би направил чудеса в чистата литература, не ставаше никак за информацията. Посъветваха го да потърси щастието си другаде. Дени Помие направи още два опита от този род, които демонът на поезията бързо успя да провали.
Беше епохата на скорозрелите таланти. Наближаването на тридесетата му година тревожеше сериозно този поет. „Тридесетата година — каза си той — е възрастта, в която Балзак се е заел да пише за бъдещите поколения, но в нашия век това би било закъснение и за Балзак.“ И той реши да изпревари с три години автора на „Човешката комедия“. Положи основите на един обширен цикъл от романи, който щеше да носи общото заглавие „XX век“. Първият том щеше да се нарича „В зората на века“. Затвори се решително и за осем месеца написа един ръкопис от петстотин и дванайсет машинописни страници без полета. „В зората на века“ бе препечатан в седем екземпляра от самата нежна Ортанз. И седем парижки издатели получиха едновременно този обемист шедьовър.
Единият от издателите отговори, че ръкописът представлява известен интерес, но че тонът му не е достатъчно литературен за издателството му. Друг отвърна, че ръкописът представлява известен интерес, но че тонът му е твърде литературен за издателството му. Трети, че в него почти няма интрига. Четвърти, че се отдава много голямо значение на интригата. Един попита „дали авторът не се подиграва с хората“, без да се дообясни. Друг пък съветваше автора „да бъде любезен да си осигури услугите на някой преводач, понеже във франция не е прието да се публикува направо на ирокейски [Ирокейци — общо название, давано от европейците на шест групи от североамериканските индианци. — Б. пр.]“. Най-сетне седмият не отговори и никога не върна нищо.