Усъвършенствуването на един младеж запълваше твърде приятно следобедите на Дади, а понякога и нощите й, тъй като, доверявайки се на установените навици на своя индустриалец, тя никак не се притесняваше.
Ала няма чак толкова добри навици, та никога да не се нарушат. Господин Мюшкоан пристигна една вечер съвсем неочаквано, използува собствения си ключ и завари при своята хубавица един хлапак, чието оскъдно одеяние трудно спомагаше да му бъде представен за малкия братовчед, който се е отбил на минаване през града. Последваха няколко мъчителни мига. Но господин Мюшкоан прояви голямо достойнство. Като наложи отново шапка върху плешивата си глава в знак на презрение, той каза на силно изчервилия се Раул Жиродо: „Моето момче, щом държите да си доставяте удоволствията на хората от моята възраст, трябва също така да поемате и съответните задължения. Предоставям ви, прочее, грижата да посрещате сметките на госпожата, на която поднасям за последен път своите почитания.“ И като каза това, господин Мюшкоан си отиде и остави измамниците, чиито забавления бе прекъснал, без желание да ги продължат веднага.
— По дяволите в края на краищата! — рече вълнуващата Дади, след като се съвзе от смущението си. — Ще си намеря някой друг!
Искаше да каже, че ще се погрижи за заместник на господин Мюшкоан от финансови съображения. Раул Жиродо й заяви, че единственият заместник на този господин ще бъде самият той. И като взе в обятията си хубавата си любовница, той й обясни, че баща му, един нотариус циция, разполага с огромни средства, нещо, което представляваше солидна гаранция за сключването на заеми. Дади извика, смеейки се: „Ще бъде много забавно!“ Забавно — за нея това означаваше, че работата се сливаше с удоволствието. В своята авантюристична кариера такъв идеален синхронизъм почти не й се бе представял. Но ето че този път й се представи, тъй като Раул Жиродо, на деветнайсет години и нещо, започна да издържа тази красива жена, която ярко блестеше сред леконравния женски свят в Лион.
Шест месеца по-късно един безчувствен лихвар предприе пътуване чак до Клошмерл, за да поиска от Иасент Жиродо сумата от петдесет хиляди франка, дадени в заем на сина му, както удостоверяваха за това разписките, подписани от Раул. В първия миг нотариусът понечи да изхвърли навън този безскрупулен човек, но лихварят подметна своевременно, че „малкият млад човек може да бъде окошарен“. Нотариушата, която пристигна тъкмо в този миг, чу това и се просна с целия си ръст на пода в несвяст. Нотариусът плати, вайкайки се като Арпагон [Главен герой в комедията „Скъперникът“ от Молиер. Б. пр.]. А на другия ден довтаса в Лион и завари виновника в компания с неговата курва.
Той ги потърси и ги намери, естествено, заедно, защото те не се разделяха. Настанили се на същата седалка в една голяма кафе-сладкарница, те представляваха една от онези двойки, които предизвикват завист, изцяло заети с взаимното си обожание, и чиито тела, изкъпани, напарфюмирани и постоянно обновявани, са най-голямото им развлечение. Те се усмихваха един на друг като спокойни съучастници, дразнеха се, скарваха се, сърдеха се, помиряваха се, целуваха се, без ни най-малко да се стесняват пред сто души, гледайки на света като на нищожна величина, защото бяха щастливи, очаровани един от друг. Не изглеждаха да се отегчават, тъй като разполагаха с неизчерпаемия запас от незначителни глупости, които представляваха основата на разговорите на младите влюбени, за които думите и общественият живот са само прекъсвания на удоволствието, а удоволствието единствено е важно. Раул Жиродо проявяваше такава непринуденост в маниерите, че би могъл да накара баща си да се гордее с него. Ала нотариусът, засегнат жестоко с цели петдесет хиляди франка, изпитваше към сина си онова изпълнено с ненавист озлобение, което чувствува към нападателя си някой намушкан с кама човек. Той се вгледа в особата, в прелъстителката — трябваше да признае, че е очарователна и избрана, би казал човек, от сина по вкуса на бащата. „Докато аз се лишавам! — помисли Жиродо. — Но това няма да продължи така…“ И все пак тази жена му напомняше нещо. Изведнъж той я позна, спомни си всичко… И пребледня. Вътре в него започна мъчителна борба между справедливия му гняв и лицемерието му, опора на една почтеност, която той считаше за най-голямото благо в нравствен смисъл.