След като плячката от нотариуса бе поделена, семейството му продаде кантората му и напусна Клошмерл. Станал изведнъж милионер, Дени Помие нае голям апартамент в Париж, почна да приема много хора, да пише много по-малко и си създаде много хубаво име в литературата.
След няколко години, прекарани в любовен безпорядък, Дади, прехвърлила вече тридесетте, погледна сериозно на нещата и се омъжи за Раул. Станала веднъж законна, постепенно тя се промени, премина в лагера на почтените жени, където блести на първо място с непримиримостта си, като критикува строго тоалетите, клюките и нравите. Скоро ще стане дама-покровителка и вече ограничава разходите на мъжа си. Раул Жиродо е принуден да търси другаде развлечения. Току-що си е намерил любовница, друга блондинка, млада, свежа пълна, каквато беше Дади на деветнайсет години. А самата Дади, затлъстяла и променена, му прави сега бурни сцени. През време на разправиите понякога тя му казва:
— Ще станеш същата стара свиня като баща си!
— Откъде знаеш — пита Раул, — че баща ми беше стара свиня?
— Ами че мутрата му беше наистина такава! Полека-лека и ти ще заприличаш на него!
Това е вярно — Жиродо-младши колкото по остарява, толкова повече заприличва на покойния Жиродо. Впрочем този някога недостоен син с всеки изминат ден става все по-склонен да защищава баща си, да открива в него качества, които приживе не му е признавал. А това е знак, че съзрява, че самият той не е твърде далеч от собственото си превръщение, че скоро ще влезе в спокойното лоно на същата тази буржоазия, с която е свързан с всичките си фибри. Тази привързаност ще се прояви особено тогава, когато синът му стане достатъчно голям и той ще може да му втълпи строгите принципи на един морал, произлязъл по права линия от нотариуса Жиродо.
Що се отнася до вдовицата на последния, Филипин Жиродо, тя се приюти в Дижон, люлката на Тапак-Донделовци, където има в изобилие стари госпожици и баби от това семейство. В тяхното общество бившата нотариуша разисква върху нещастията в собствения си живот, болестите на тялото си и огорченията, причинени й от слугините й, а това представлява главното занимание на тези полуоттеглили се от живота особи. Извън това те поразвеселяват последните си години, като си пийват доста касис, прочутия дижонски касис, чудесен със сухи сладки.
На тази напреднала възраст, до която праведно е достигнал, кюрето Понос през хубавото време на годината прекарва всеки ден по няколко часа на сянка в градината си в компания с лулата си, молитвеника си, чаша кафе и шишенце гроздова ракия. Но лулата угасва, защото старият свещеник се задъхва, единият пръст ракия си стои в чашката, а молитвеникът не се отваря. Радвайки се на зиморничавия покой на старците, кюрето Понос размишлява върху живота си, който наближава към своя край. Именно от тези връщания към миналото се вдъхновява той при своите импровизирани проповеди, съобразени повече с неговия личен случай, отколкото с правилата на богослужението. Натрупал тежък апостолически опит, който бавно му е разкрил същината на душата, Понос изпитва голяма жал към човека, който в основата си не е лош — мисли си той, — защото човекът искрено желае справедливост и спокойно щастие, но в този си стремеж загубва посоката като слепците, чиято тояга не намира вече, за да се ориентират, стени или неравности по пътя им. В този техен път към доброто, извършван пипнешком, хората наистина вървят като слепци, като жестоки слепци, но може би премногото падания и страдания ги правят толкова жестоки.
Сам, съвсем тихо, клошмерлското кюре пледира каузата на своето паство: „Не, господи, нашите клошмерлци не са лоши, а и самият аз, господи, също така не съм лош, знаеш това. И все пак…“ Той мисли за наказанията, които очакват неразкаялите се или изненаданите от смъртта грешници. И тогава отправя един въпрос към снизходителното клошмерлско небе, синьо като дрехата на Светата Дева: „Пъкълът не е ли на земята, справедливи и милостиви боже?“ Въздъхва и се вглъбява в себе си, прехвърля собствените си грешки: „Някога, уви, и аз съм блудствувал — о, умерено и без наслаждение (как да изпиташ наслада с Онорин?), но и това беше много и се разкайвам, Господи, в своята безкрайна снизходителност ти ще вземеш предвид това. Знаеш, че си ме надарил с пълнокръвно, взискателно тяло и съм прегрешавал в краен случай. Искрено се разкайвам, господи, за тези грешки на моята младост и ти благодаря, че си ми отнел отдавна опасната и противна мъжка способност, понякога коварно влагала похотливост в беседите, които съм имал с моите енориашки за спасението на душата им… Господи, прояви милост и към старата Онорин, когато се яви пред теб, нещо, което скоро ще стане. Отдай най-вече на предаността нейното поведение, което е било, повече от каквото и да е друго, милосърдно, като се има предвид, че съм се възползувал от нея толкова набързо, че за бедната мома нямаше никаква изгода от това, и без нито една от онези подготвителни любезности, които, изглежда, са в употреба у хората, но които биха били последната степен на падението на един църковен служител. Най-малко поведението на Онорин е спомогнало позорът на моето непостоянство да не навреди на Църквата и затова на преданата служителка навярно ще й бъде дадено голямо опрощение… Благодаря ти също така, господи, че си довел в този край госпожа баронесата, която е така добра към мен и изпраща всяка седмица шофьора си да ме отведе на обяд в замъка. Макар че кухнята на госпожа баронесата е изискана, не се радвам на насладите на лакомството. Почти не ям и не пия вече, стомахът не ми позволява това. Поразвличам се само сред това толкова прекрасно общество и изпитвам задоволството да отбележа, че почитат Църквата в лицето на моята скромна особа… Господи, разпростри своя мир и над твоя стар и несъвършен служител! Отреди ми лека смърт! Твоят час ще бъде мой час! Но признавам съвсем открито: ще напусна с голяма мъка моите клошмерлци, а и тези добри хора ще се опечалят, когато си отиде техният стар Понос, който познава всички в градеца. От толкова време, направи му сметка… И затова, господи, не бързай да ме повикаш, остави ме колкото си щеш в долината на мъките. Мога все още добре да си върша службата. Ето, дори тази сутрин дадох последно миросване на старата Меме Бофе, онази Меме Бофе, дето живее на големия кръстопът, на повече от три километра от градеца, и изминах този път пеш и на отиване, и на връщане. А това, значи, господи…“