Така размишлява и си мърмори старият Понос, отслабнал, побелял, с трепереща глава, като мърда полека челюстите си, където липсват почти всички зъби. А погледът на изхабените му очи се рее из далечината, отвъд сонското поле, из домбското плато, по посока на Ар, селището на блажения Виане [Виане — свети Жан-Батист-Мари, кюре на Ар. Роден в Дардии (1786–1859). Канонизиран за светец през 1925 година. — Б. пр.]. Той отправя към този образец на селските свещеници една последна молба: „Добри ми Жан-Батист, отнеси се братски с мен, издействувай ми милостта да свърша без големи мъки, като добър свещеник. Не като светец, като теб, разбира се, би било твърде хубаво. Чисто и просто като добър човек, като честен християнин. И ела да ме чакаш на вратата, там горе, когато си тръгна оттук. Защото никога няма да посмея да вляза самичък — нали се познавам. И никой не ще си направи труда да дойде да посрещне бедния стар Понос от Клошмерл, и никога няма да успея да открия сред тази тълпа къде са се събрали клошмерлците, които съм изпроводил до гробището, снабдени с опрощение. А какво ще правя на небето без моите клошмерлци, блажени Виане? Не познавам никои други на този свят извън моите лозари и техните добри жени…“
И в този миг кюрето Понос, обронил глава на гърдите си, потъва в сладка дрямка, която го кара да предвкусва вечното блаженство.
През месец октомври 1932 година, десет години след времето, когато почва нашият разказ, една вечер двама души се разхождаха бавно един до друг по главния площад на Клошмерл-ан-Божоле и тези двама души бяха същите, които се разхождаха пак там преди десет години, в същия час: Бартелеми Пиешу и Тафардел.
Но тези двама души се бяха променили. Без съмнение не толкова от годините, колкото от твърде несходната еволюция на техните кариери. Социалното различие, подчертано от самоувереното държане, интонацията, жестовете и подробностите в облеклото, се чувствуваше сега още повече. Кметът, станал вече сенатор, налагаше почтителност чрез безброй неопределими неща. Това не се дължеше специално нито на дрехите му, нито на някаква превзетост в обноските или в начина на говорене, а на целокупната му личност, на излъчващите се от него сила, спокойствие и могъщество. Някакъв ореол на сигурност и здраве обгръщаше Пиешу. Когато го виждаше такъв, човек имаше чувството, толкова рядко и радостно, че се намира пред някой, който е сполучил напълно в живота и който, знаейки, че нищо негово няма да бъде оспорено, може да се наслаждава на тържеството си, без да повишава тон, без да прекалява, в една приятна и отморяваща отпуснатост.