До неговата простота велеречивата важност на Тафардел изглеждаше при първия досег смешна, но след това човек можеше да я намери трогателна. Защото крайностите на тази важност допълваха недостига на материални успехи у човека, чието достойнство не изпъкваше с хубави имоти със слънчево изложение, нито със скъпо платени длъжности или блестящи бракове. Три години преди пенсионирането си Тафардел си оставаше същият онзи чист интелектуалец, онзи самотник, онзи честен републиканец, чиято заплата не надвишаваше деветнайсет хиляди франка, което впрочем за Клошмерл представляваше съвсем задоволителен доход, особено със склонностите на учителя. Но Тафардел зле използуваше своите средства и затова именно елегантността беше непознато изкуство за него. Той приемаше, че един отличен педагог може да бъде благоприличие облечен само с твърда яка от целулоид, сако от алпака, панталон от лен и шапка тип панама. Тези принадлежности, купени от магазини за конфекция, прилягаха по един твърде относителен начин към мършавото му тяло. Излъсканото сако и окъсялите панталони, прани неведнъж, свидетелствуваха за дълга употреба. Не че Тафардел беше скъперник, но на младини се бе формирал в суровата школа на нищетата, а по-късно — в школата на зле платените чиновници. Оттам беше придобил за цял живот някои навици — благоразумна пестеливост и пренебрежение към външността. Най-сетне влечението му към божолезкото вино, последица от възмущението, което събитията през 1923 година бяха породили в него, се прибавяше към безпорядъка на облеклото му. Вярно е, че това влечение му обезпечаваше бойка пламенност на словото и голяма убедителна сила, които го спасяваха от умствената апатия, в която потъват много мозъци с наближаването на шейсетте.
Тази вечер Пиешу, обкръжен с ореол от успехи и почести, дойде да съзерцава от края на естествената тераса красивия божолезки край, където името му се произнасяше сега с почтителност. Той преценяваше изминатия за няколко години път — при това благодарение единствено на способностите на изобретателния си ум. Тафардел, заседнал на дребната си служба, служеше за сравнение при измерването на степента на издигането му и затова той обичаше обществото на учителя, наивен довереник, от когото нямаше защо да се стеснява. Тафардел, горд с проявеното от сенатора доверие, горд да се жертвува за една кауза, която бе спечелила блестящи победи чрез успехите на другия, беше запазил непокътната привързаността си към него. В този миг учителят тъкмо казваше:
— Струва ми се, господин Пиешу, че нашето население закостенява. Трябва да се направи нещо, за да съживим тези хора.
— Ами че какво, драги ми Тафардел?
— Все още се колебая. Но съм си наумил две-три реформи…
Пиешу го прекъсна с приятелско благоразположение, но все пак много решително:
— Драги ми Тафардел, свърши се с реформите! За нас е свършено с това! Борили сме се, когато ни е било времето, други ще се борят след нас. Трябва да се даде време на хората да смелят напредъка. В съществуващия порядък, който далеч не е съвършен, има все пак хубави неща. Преди да се събори нещо, трябва да се размисли…
С широко кръгово движение сенаторът му посочи околните ридове, с които слънцето топло се сбогуваше.
— Погледнете — каза той важно — какъв пример ни дава природата. Колко спокойни са нейните вечери след дневната жега. Ето ни и нас във вечерта на нашия живот, драги ми приятелю. Нека си останем в мир, да не разваляме залеза на едно добре изпълнено съществувание.
— При все това, господин Пиешу… — понечи да възрази Тафардел.
Пиешу не го остави да довърши.
— Да, виждам все пак една реформа…
Той улови своя довереник за реверите на сакото му, там където орденът „Академични палми“ се очертаваше като широко виолетово петно.
— От тази лентичка — каза той хитро — ще направим една розетка. Какво мислите за моята реформа?
— О, господин Пиешу!… — прошепна Тафардел, почти треперещ.
След това погледът на учителя се спря машинално върху червената лентичка, с която беше украсена бутониерата на сенатора. Той улови този поглед.
— А! Кой знае? — каза Пиешу.