— Знам, добра ми Онорин, знам — отвърна със запъване кюрето Понос. — Това ще ви се счете на небето.
За клошмерлското кюре това беше труден ден, последван от седмици, през които той живя сред тормоз и подозрения. Най-сетне, когато се убеди, че не й отнемаха привилегията, за да я дадат на някоя друга, Онорин се успокои. През 1923, от десет години насам, отношенията между клошмерлското кюре и прислужницата му бяха безукорни.
Всяка възраст си има своите изисквания и своите радости. От десет години насам кюрето Понос извличаше своите от лулата, но най-вече от виното, от чудесното клошмерлско вино, което се беше научил да употребява като познавач — изкуство, което постепенно го бе възнаградило за апостолическата му преданост. Да се изясним.
Когато пристигна преди тридесет години в Клошмерл, младият свещеник Огюстен Понос завари една все още пълна с жени църква, но с редки изключения, изоставена от мъжете. Изгарящ от младежки плам, изпълнен с желание да се понрави на архиепископа, новият свещеник, който считаше, че действува по-добре от предишния (вечната самонадеяност на младостта), се зае да събира и да привлича вярващи в лоното на църквата. Но скоро разбра че няма да има никакво влияние върху мъжете, докато не бъде признат за добър познавач на виното, тъй като виното в Клошмерл беше единственото занимание. Умът там се мери по тънкия усет на небцето. Онзи, който след три глътки, изжабуркал няколко пъти венците си с тях, не може да каже: „Бруий, Фльори, Моргон или Жулиена“ е най-обикновен глупак за тези запалени винари. Огюстен Понос нямаше изработено мнение. Досега, през живота си, беше пил само безбройните смеси в семинарията или пък в Ардеш, презрени долнокачествени вина от джибри, които не можеха да бъдат предмет на никакви коментарии. В първите дни жизнеността на божолезкото вино направо го гътна: това не беше някакво благо кръчмарско вино за кръщение, нито отвара от билки за хора с болен стомах, които дрънкат литургии.
Чувството за дълг даде сили на кюрето Понос. Той се закле, макар и бит по компетентност, да се защити чрез издръжливост [Думата контенанс тук може да бъде взета и като вместимост, обем, и като стойност, издръжливост. Игра на думи, с която се прави намек за качествата на кюрето като пияч. Б. пр.], та подвизите му да удивят цял Клошмерл. Изпълнен с вярата на проповедник, той почна да посещава много често кръчмата на Торбейон, да си сръбва, без да се церемони с този и онзи, да отвръща на закачките със закачки, а някои от тях бяха доста пикантни и засягаха нравите на господа свещениците. Кюрето Понос не се формализираше и клиентите на Торбейон наливаха безспирно чашата му, защото се бяха зарекли да го видят веднъж „кьор кютук“ пиян. Но ангелът-хранител на кюрето Понос бдеше, щото в дъното на мозъка му да се запази някаква искра на съзнание и благоприличие, както и подобаващо на църковния му сан държане. Този пазител-опекун беше подпомогнат в своята задача от Онорин — когато не зърваше по-продължително време господаря си, тя излизаше от свещеническия дом, който се намираше точно насреща, прекосяваше улицата и строгата й фигура заставаше на прага на кръчмата като олицетворение на самата съвест. „Господин свещеник — казваше тя, — викат ви в църквата. Хайде, трябва да дойдете!“ Понос допиваше чашата си и ставаше веднага. Онорин го оставяше да мине пред нея и затваряше вратата, като преди това хвърляше страшен поглед към безделниците и пияниците, които покваряваха нейния господар, злоупотребявайки с доверчиво-кротките му инстинкти.
Тази система не възвърна нито една душа към бога. Но Понос придоби очевидна компетентност по отношение вината и спечели по този начин уважението на клошмерлските лозари, които казваха за него, че не е горд, че не държи проповеди за щяло и нещяло и че е винаги готов честно и почтено да гаврътне една чаша. За петнадесетина години носът на Понос разцъфна разкошно, стана истински божолезки нос, огромен, с тен, който се колебаеше между виолетовото на канониците и пурпурно-червеното на кардиналите. Този нос вдъхваше доверие в целия край.
Никой не може да придобие компетентност по дадено нещо, ако няма склонност към него, а склонността води след себе си нуждата. Тъкмо така стана и с Понос. Всекидневната му консумация възлизаше на около два литра на ден, от които не би могъл да се откаже без мъка. Това количество не размътваше никога главата му, но го поддържаше в едно малко изкуствено състояние на блаженство, което постепенно стана все по-необходимо за него, за да понася служебните си огорчения, утежнени от домашните му огорчения, причинени от Онорин.