Остарявайки, прислужницата се беше много променила. Интересно нещо — от момента, в който кюрето Понос се затвори в строго безбрачие, Онорин престана да му оказва досегашното грижливо уважение и набожността й изведнъж изчезна. Замени молитвите със смъркане на емфие, което изглежда и доставяше върховно удоволствие. Малко по-късно, възползувайки се от натрупаните в избата на свещеническия дом запаси от бутилки, които произлизаха от милосърдни дарения, тя почна често да си пийва, и то да си пийва така безразборно, че понякога забиваше нос в коритото си. Стана свадлива, работата си вършеше небрежно и зрението й отслабваше. Говореше много странни неща, неопределено заканителни, в самотата на кухнята си, където Понос не смееше вече да влезе. Расата му бяха в лекета, бельото му — без копчета, околовратниците — лошо огладени; той заживя в страх. Ако някога Онорин му беше създавала удоволствие и правила услуги, сега на старини му причиняваше големи неприятности. Естествено е, че безценният дъх на някое рядко вино се бе превърнал повече от всякога в абсолютно необходима утеха на кюрето на Клошмерл.
Той позна и други видове утеха благодарение на баронеса дьо Куртбиш, когато тя се установи окончателно в Клошмерл през 1917 година. Най-малко два пъти в месеца вечеряше в замъка, по покана на баронесата, където се отнасяха към него с уважение, оказано не толкова нему, Понос, колкото на Принципа, чийто селски представител беше („малко несръчен“, казваше зад гърба му знатната дама). Но той не чувствуваше разликата и дори когато, съобразно благородническия принцип всеки да си знае мястото, това уважение му биваше изразено по-грубо, то радваше сърцето му. Там беше открил, вече на преклонна възраст, когато не очакваше никакви нови удоволствия, какво значеше истински вкусно месо, поднесено от опитни лакеи сред същинско великолепие от снежнобели покривки, кристални чаши и сребърни прибори, украсени с герб, боравенето с които го затрудняваше и същевременно очароваше. Към петдесет и петата си година кюрето Понос опозна по този начин блясъка на това социално съсловие, на което неосъзнато беше служил, проповядвайки примирението като християнска добродетел, така добре благоприятствуващо процъфтяването на големите богатства, и простодушно се възхищаваше колко добър беше този ред, действуващ под надзора на Провидението, защото позволяваше да се оказва голяма почит към един беден селски свещеник, усърден, според слабите си сили, в приложението на добродетелта.
В замъка за първи път прозря ясно изтънчените небесни удоволствия, които по-късно щяха да бъдат възмездието на праведниците. Неспособен да възприеме вечното блаженство, без да му придаде съответен материален израз, взаимствуван от земната действителност, кюрето Понос си беше представял смътно, че времето в рая ще се прекарва в безконечно пиене на клошмерлско вино и тъй като грехът не ще съществува, в позволени удоволствия с красиви личности, на които човек ще може по свое желание да променя пигментацията на кожата и да пооправя обема на формите. (Неизменното и скучно използуване на Онорин беше разпалило в него силно желание за промяна, беше развило в него склонност към приумици и странни експерименти.) Бляновете му дремеха в едно ъгълче на съзнанието му, в което рядко надникваше. Когато искаше да им се порадва, послужваше си с ловка хитрина. Казваше си: „Да приемем, че съм на небето и че всичко е позволено.“ Мъглявината се изпълваше тогава с чудовищно приятни форми, където можеха да се различат части, взети от най-красивите му енориашки, части, държани под лупата на цял живот лишения и увеличени сто пъти под въздействието на един свръхчовешки мираж. Без да мисли за нищо лошо, той се забавляваше с тези картини под прикритието на условната си уговорка. Тези примамливи мъглявини му създаваха едно абстрактно блаженство, на което не съответствуваше вече никакво по земному възприето желание. Ето защо към шестдесетте си години той можеше без риск да гали тези райски видения, след като всички източници на молитвеника му бяха изчерпани. Но той не злоупотребяваше с призоваването на тези видения, след които се чувствуваше отпаднал и смаян, защото откриваше колко тревожни въжделения все още се въртяха в полушарията на един благочестив мозък.
И тъй, откакто кюрето Понос посещаваше баронесата, той си създаваше постепенно една по-възвишена картина за небето. Представяше си го украсено и мебелирано до безкрая като замъка на Куртбиш, най-разкошното жилище, което бе виждал. Вечните удоволствия си оставаха все същите, но дължаха някаква несравнима особеност на красотата на обстановката, на знатността на средата, на многобройната прислуга, съвършена и мълчалива, която ги улесняваше. Що се отнася до личностите в тези развлечения, те не бяха от обикновен произход, а маркизи, принцеси с изтънчена прелест, които знаеха да заместят удоволствието от един остроумен разговор със сладострастни начинания, проявени по най-ангелски начин спрямо щастливците, които нямаше защо да се червят и да обуздават радостта си. Да му отпуснеш съвсем края — кюрето Понос не беше познал на земята това пълно удовлетворение, винаги въздържан от скрупули и от намръщените прелести на обекта, който миришеше повече на паркетин, отколкото на благоуханията на будоара.