След смъртта на жена си Поалфар си подреди така живота, че да може да си плаче на воля. Изпрати момиченцето в пансион и натовари един помощник да го замества в аптеката, чийто редовен приход беше осигурен чрез едно споразумение с доктор Мурай, комуто даваха процент върху рецептите. Разполагащ с времето си, аптекарят отиваше често в Лион, подтикнат от сантиментални и сексуални нужди от по-особен характер. Оставяше се да го отвеждат със себе си случайни особи, от конто изискваше твърде странен вид услуги — трябваше да легнат голи под плътно прилепнал по тялото им чаршаф, неподвижни като труп, със склопени очи и събрани върху едно разпятие ръце, което аптекарят винаги носеше в себе си. А той коленичеше край леглото, в нозете им, и хлипаше. Напускаше съвсем бледен възкръсналите хубавици, и то за да отиде на гробищата, където го тласкаше нещо като колекционерска страст. Подбираше редките надгробни надписи, записваше си ги в бележник, за да обогати с тях един сборник, от който черпеше материал за особени злокобни мечтания през дългите си безсъници в Клошмерл.
Тафардел високо уважаваше Поалфар, чийто мрачен вид допадаше много на неговия тържествен вид. Той идваше често в аптеката и никога не му омръзваше да разчита научните надписи по шишетата. Поалфар беше също така предмет на нежна симпатия от страна на някои госпожици от Клошмерл, достигнали крайния предел, когато една стара мома все още може да се пласира на един не особено приятен вдовец с уталожени чувства, с установени мании, който има най-вече нужда от съпруга за поддържането на бельото си, поставянето на лапи и за взаимни оплаквания. Възползувайки се от това, че сами определяха крайния срок на закъснялата си и самопожертвувателна съблазън, някои от тези госпожици съвсем прекаляваха с продължаването му, при все че появата им не би зарадвала нито корабокрушенеца на безлюдния му остров, нито би смутила отшелника в пустинното му убежище. Те бяха редовни клиентки — носеха шишенца с урина и малки неудобни интимни неща, идваха да се консултират за невинни болести с надежда, че клепачите на изпълнените с носталгия очи на аптекаря щяха най-сетне да се повдигнат, и за тази си милосърдна мисия бяха готови да пожертвуват съкровищата на едно непокътнато целомъдрие.
Но Поалфар ограничаваше изследванията си в определена област, без да се разкрива повече, отколкото беше абсолютно необходимо. Откриваше равнодушно дерматозите, следите от албумин, артрит и диабет, последиците от запек, дейността на жлезите, тежките нервни отражения на безплодието, като намираше в самото установяване на тези физически нещастия поводи за едно все по-нарастващо отчаяние, което го правеше все по-мрачен. Педантичният начин, по който си миеше ръцете, след като се бе докосвал до тези изгарящи неща, жестоко обезсърчаваше. А и заключенията му бяха пропити с най-черен песимизъм.
— Неизлечимо! — казваше той. Но подаваше някакво шишенце на болната с думите. — Опитайте това. Обикновено се дава това. Веднъж на десет случая има полза.
По-дръзките го питаха, намигвайки му съучастнически:
— Ще ми направите ли едно малко намаление в цената, господин Поалфар? Като за мен…
Аптекарят оглеждаше учудено разкривената в гримаси прелест на особата, изумителната й шапка, старомодните плисета на роклята й и се осведомяваше:
— Може би сте включена в списъка на бедните в нашата община?
Подобни грешки му бяха създали, без сам да знае това, няколко неприятелки от най-упоритата и най-дейна порода — неразбраните, с които са се подиграли. Тези възмутени бдителни личности разправяха скришом, че не всички бърканици на Поалфар имаха фармацевтичен характер. Криеше играта си този плачлив вдовец, но хората бяха забелязали вече какви жени предпочиташе да кани в задната стая на магазина си — хубавици с изхвръкнали задници, дебели безсрамни бабанки, от ония, дето ходят без гащи и са всякога готови да се захилят като пълна месечина на мъжете, и за тях това е по-лесно, отколкото да се прекръстят. Знаеха ги те, тези жени, и Поалфар също го знаеха. На този тъжен човек му трябваше отпуснатото изобилие на дебеланите, за да се поразвесели малко, ето всичко. И все пак на тези бърборки не им хващаха много вяра в Клошмерл, където аптекарят вдъхваше страхопочитание. Мурай боравеше със скалпела, Понос с последното причастие, а Поалфар боравеше с арсеника и цианкалия. Мрачното изражение му придаваше вид на отровител, с когото хората считаха за благоразумно да бъдат в добри отношения.