Ако трябва да се вярва на Тони Биар, Жиродо беше само един „мръсен лицемерен стипца, освен това гнусен далавераджия и стара кранта с гадни пороци на мискинин“, човек, който никога не даваше безкористен съвет и който умело заплиташе в своя изгода семейните дела. Безспорно Тони Биар, инвалид от войната, освободен напълно от военна служба, имаше всички основания да претендира, че познава из основи Жиродо, понеже беше работил десет години като писар при него преди 1914 година. Но твърденията на Тони Биар трябва да бъдат поставени под съмнение, защото от няколко години насам някои разногласия разделяха двамата мъже. Инвалидът считаше, че има всички основания да се оплаква от бившия си работодател, а подобно състояние на духа внася неизбежно известно преувеличение в преценките. За да покажем добросъвестност на историк, ще изложим причините за тези недоказани оплаквания.
Когато осакатеният Тони Биар се появи отново в Клошмерл през 1918 година, той отиде да посети Жиродо. Нотариусът го посрещна с шумни излияния, заговори за възхитителната му храброст, нарече го „герои“, увери го в признателността на цялата страна и в това, че славата ще остане свързана с раните му. Предложи му дори да го вземе отново на работа в кантората си, като определи нова заплата, изчислена, разбира се, с оглед намалената трудоспособност на Биар вследствие недъгавостта му. Но Биар отвърна, че имал пенсия. Накрая, след половинчасов сърдечен разговор, в заключение Жиродо каза на бившия си писар: „Изобщо добре се измъкнахте от цялата работа…“ и изпращайки го с тези утешителни слова, му пъхна десет франка при ръкуването. Тези думи, десетте франка и предложението за работа с намалена заплата — ето, това са причините за оръдията на Тони Биар.
Имаше ли основания Тони Биар да се чувствува обиден? Обръщайки се към него, Жиродо е мислел както винаги за парите, докато Тони Биар, слушайки го, е мислел за съвсем друго нещо. Не може да се каже, че Жиродо от своя гледна точка не е имал право — да печелиш при обявяването на войната сто четиридесет и пет франка на месец с единствената перспектива да достигнеш до двеста двайсет и пет франка около петдесетте си години и да се завърнеш четири години по-късно в своя край с осемнайсет хиляди франка рента, това е, както се казва на финансов език, сполучлива сделка. Констатацията на Жиродо беше от финансов характер, но Тони Биар си мислеше егоистично така: тръгнал беше с четири крайника, а се връщаше само с два на трийсет и три години след ампутирането на предната част на лявата му ръка и на десния му крак до средата на бедрото. Признаваше, че е непълноценен, нещо неоспоримо, но пък отказваше да приеме, че осемнайсет хиляди франка годишно за ръката и крака на един дребен селски писар представляваха добра, дори прекалено висока цена. В заслепението си той не държеше сметка какво щеше да струва на държавата, а пък тъкмо Жиродо, по-предпазлив, защото беше останал непокътнат, и понеже никога не беше престанал да отдава значение на икономическите данни, държеше достатъчно сметка за това. На нотариуса му хрумна следната мисъл: „Ако седнат да пенсионират всички мъже, загубили само два крайника, това отваря вратата за какви ли не нелепости.“ Това беше за него удар срещу най-точната математическа логика, нещо, което го обиждаше. Каза си: „Ето едно момче, което спокойно може да живее още двайсет години. Ако се приеме, че има още сто хиляди като него, какво ще струва тогава всичко това?“ Резултатът от пресмятането го ужаси:
18 000 x 20 = 360 000 x 100 000 = 36 000 000 000
Трийсет и шест милиарда! Ами тогава, ами тогава! „Немецът ще плати“ — лесно е да се каже! Ами пенсиите на вдовиците на туй отгоре, ами опустошените области… Откъде щяха да се вземат тези пари? Откъде? Пресметна, че е записал петстотин седемдесет и пет хиляди франка за различни заеми. Би било много предвидливо да ги превърне в пари, за да закупи чужди ценни книжа, издадени от някоя държава, която няма да заплаща хиляди отрязани ръце и крака. Записа в бележника си „Заем“ и го подчерта три пъти. Едно друго разсъждение упорито му се налагаше. „Да предположим — предположението не е обосновано, — но все пак да предположим, че аз, Жиродо, съм загубил ръка и крак във войната и за това ще ми дадат само осемнайсет хиляди франка!“ Тази пенсионна система имаше нещо порочно в основата си, което изведнъж го порази — значи, всички крайници се заплащаха еднакво, ръка на нотариус — по тарифата за ръка на писар или на черноработник? Недопустимо! До какви безсмислици води политиката на ласкателства! „Тези хора ни водят към разруха!“ — се провикна драматично Жиродо в тишината на своя кабинет. Замисли се за политическите дейци, отговорни за тези наредби. Неочаквано едно ужасно съмнение преряза съзнанието му, нещо като погребален звън, който оповестяваше краха на съвременната епоха, унищожаването на най-възвишените чувства, на които дълго време се беше крепила цивилизацията: „Нима войната, която би трябвало да бъде школа за саможертва, в крайна сметка поощрява мързела?“