Жиродо ходеше на литургия, празнуваше Великден и четеше само почтени вестници. Той често повтаряше: „В нашата професия трябва да вдъхваме доверие.“ (Впрочем този израз, поставен тук случайно, навярно няма пряка връзка с убежденията, които Жиродо поддържаше открито.) Що се отнася до здравето, Иасент Жиродо беше жертва на циреи, разядени зъби и отоци, въобще на болести, които предизвикват загнояване. Освен това, от четиридесет и третата си година получаваше ревматични атаки от вирусен произход. Вирусът беше разкрил присъствието си в организма на Жиродо четири дни след една от неговите „тайни милостини“. Отблъснаха го, но без да успеят да го унищожат напълно, защото беше намерил в тъканта на ставите на нотариуса много благоприятна почва за засади. Тези чести и много неприятни атаки, които изискваха диагноза, съвместима с моралното спокойствие на госпожа Жиродо и доброто име на нотариуса, поставяха последния в ръцете на доктор Мурай, комуто той се отплащаше за дискретността, като му запазваше най-хубавите ипотеки.
V
Тържествено откриване
Като някой от онези обаятелни трубадури, които някога са карали любопитните жени да се навеждат от прозорците и са ставали веднага любимци на дамите, пролетта пристигна една сутрин, цели петнадесет дни преди предвидената от местните постановчици на сезони дата за вдигането на завесата. Дръзкият и нежен паж, поднасяйки им букети от виолетки, обагряше в прасковенорозово страните на жените и им подхвърляше мили закачки, които предизвикваха в тях смут и подтиснати въздишки, и те целите тръпнеха в радостно очакване и чувствуваха върху устните си вкус на цветя, на плодове и на любов.
Почна се с рязък скок на температурата. През нощта срещу 5 април 1923 година внезапен ветрец, налетял от север, довтаса, натежал от бургундски ухания, изми хубаво небето, разпръсна бог знай къде възчерните вълма, които предния ден, търкаляйки се от запад към изток, навяваха тъга на клошмерлци в подножието на Азергските планини, едва видими под мрачния свод от мръсни, плюещи облаци. За една нощ кантонерите на лазура бяха разчистили всичко, разгърнали хоругвите, и окачили полилеите. А слънцето, сред този син сатен, прострян до безкрая, блестеше, издуло бузи, опиянено от радост, и правеше тъй мили първите клонки и първите цветенца, наперени младежите, и съвсем разнежени девойките, по-малко мърморковци и проповедници старите, по-сговорчиви родителите, някак по-малко глупави стражарите, по-толерантни почтените люде и благочестивите жени, по-разточителна милостинята на пестеливите здравомислещи хора; с една дума, разтваряше всички гърди. Волею-неволею, трябваше да се намига на този палавник, който трошеше от радост изумрудените шишенца на Поалфар. Госпожа Фуаш продаваше повече тютюн, кръчмата на Торбейон беше претъпкана всяка вечер, кюрето Понос събираше повече пари при дискоса, аптекарят лееше обилно сълзи, доктор Мурай лекуваше съвсем сигурно, нотариусът изготвяше брачни договори, Тафардел тъкмеше един по-добър свят и дъхът му ухаеше на резеда. Пиешу потриваше скришом ръце, а между деколтираните гърди на Жудит сякаш бе заспала, капнала от умора, самата зора.
Някакво свежо лустро бе подновило всички неща, сърцата, изпълнени с нова доза илюзии, понасяха по-леко теглото на живота. Горе от градеца се виждаха настръхнали, все още неугледни гори, едва разповити от зимните си пелени, тъмна, тлъста земя, осеяна с влажни стъбла, нежни нивя, украсени с житен мъх, който пораждаше в клошмерлци желанието да бъдат млади, пуснати на воля жребци, с подскачаща задница, винаги по-високо от носа, или някое от онези сополиви малки телета, които сякаш са задигнали четири кола от ограда, за да си направят от тях крака. Клошмерл беше обхванат от някакъв водовъртеж от хладки тръпки, във всеобщото възкресение на невидимите безбройни животински множества всичко беше само кръщение, първи стъпки, първи полети, първи викове. Светът още веднъж излизаше от ръцете на дойката. А пък слънцето, съвсем неделикатно, потупваше хората по рамото, като някой стар, неочаквано срещнат приятел.
— Боже господи! — казваха си клошмерлци. — Какъв дар само е този ден!