Обхващаха ги неудържими, стари като света желания, които са негови закони и стоят над ограничаващите закони и морали. Това беше някаква атавистична нужда да гонят хубави млади момичета с огромни като вечността хълбоци, с гърди и бедра като загубен рай, и върху тези тръпнещи девственици, върху тези стенещи кошути, да се нахвърлят като победоносни полубогове. А в жените отново се пораждаше винаги живото, прастаро, библейско желание да бъдат изкусителки, голи сред поляни, с милувката на вятъра в нетърпеливите си руна и с подскачащи около тях кротки зверове, които идват да лижат прашеца на разцъфналите им тела, докато те очакват появата на покорителя, предварително приели поражението си, което всъщност е тяхна прикрита победа. Инстинкти, дошли от първобитни времена, се смесваха в главите на клошмерлци с мисли, които цивилизацията им бе смътно внушила и всичко това образуваше някакъв сбор от твърде заплетени идеи, които ги затрудняваха. Това беше знаменита пролет, която им се стоварваше без предупреждение върху мозъка, върху плешките, върху костния мозък. Всички бяха много възбудени, всички бяха станали много лекомислени.
А това време щеше да продължи още доста.
То дойде тъкмо навреме, за тържественото откриване, определено за вдругиден, 7 април, събота, за да могат хората да си починат в неделя.
Тази проява щеше да затвърди победата на Бартелеми Пиешу и Тафардел. Все още скрит под едно платнище, писоарът беше построен в началото на Уличката на монасите, до стената на „Галери Божолез“. По внушение на кмета, винаги изпълнен с желание да привлече в Клошмерл някои политически личности, общината беше решила да уреди по този случай един непринуден празник, с чисто селска разпуснатост, който щеше да освети напредъка на провинциалното градоустройство. Бяха обявили събора под названието „Празник на клошмерлското вино“, но всъщност писоарът беше истинският повод. Можеше да се разчита на присъствието на околийския управител, на депутата Аристид Фокар, на няколко кмета от съседните градчета, на неколцина министерски пълномощници, на трима представители на лозарски синдикати, на неколцина местни образовани люде, и на присъствието на поета Бернар Самотрас (истинското му име беше Жозеф Гател), който щеше да дойде от едно близко селище със специално съчинена за случая селскорепубликанска ода. Най-сетне, най-прочутото чедо на Клошмерл, Александър Бурдия, бивш министър, беше също обещал да дойде.
Всичко живо с по-прогресивни идеи в Клошмерл се радваше на тази проява, докато консерваторите, обратно, се канеха да се мръщят. Госпожа баронеса дьо Куртбиш, косвено поканена да присъствува, заяви с обичайната си невъздържаност, че „няма да се излага с простаците“. Това бе една от онези думи, които трудно се прощават. За щастие, поведението на нейния зет, Оскар дьо Сен-Шул, изкупуваше малко вината й. Тъй като нямаше нито професия, нито способности в никоя област на човешката дейност, този благородник подготвяше евентуално политическата си кандидатура, с все още неопределени тенденции, защото благоразумието му внушаваше да не засяга ненужно никоя партия, докато не прогласи убежденията си, нещо, което щеше да стори в последния момент, за да избегне риска от каквато и да е грешка или прибързаност в публичното обявяване на политическите си иден. Той отговори много учтиво на демократичните пратеници, леко смутени от увереността, с която носеше монокъла си и от прекаленото внимание, изразяващо едновременно почит и презрение, че баронесата беше човек от друга епоха, с предразсъдъците на своето време, докато той от своя страна си беше изградил едно по-широко понятие за гражданския дълг и, впрочем, не би останал равнодушен към никое легитимно начинание („Не казвам легитимистко [Легитимизъм — реакционно политическо течение за възстановяване на монархията въз Франция и други републикански страни. — Б. пр.], господа, забележете добре това!“ — пояснение, придружено с тънка усмивка). „Питая голямо уважение — каза той — към вашия Бартелеми Пиешу. Той крие голям интелект зад умишлено прости и действително приятни маниери. Ще бъда с вас. Но разберете, драги мои приятели, че не мога при моето онаследено положение, да застана на видно място сред вас. Благородничеството задължава, уви! Просто ще се явя, главно за да ви докажа, че и в редовете на монархистите има хора (моят прадядо по майка е бил другар по изгнание на Людовик XVIII, а това, все пак ме задължава, съгласете се, господа!), че и в нашите редове яма, казвам, хора незаслепени от пристрастие и склонни да погледнат с добро око на вашите усилия.“
И тъй, за Бартелеми Пиешу успехът се очертаваше пълен и увенчан с онова сдържано предизвикателство, което той бе пожелал да му придаде. Оскърбителният отговор на баронесата беше уверение, че бе действувал правилно.