Утрото на паметния ден беше великолепно и температурата изключително — благоприятна за разгарянето на едно весело селско събрание. Един затворен автомобил, шофиран от самия Артюр Торбейон, отиде да вземе Александър Бурдия от Вилфранш, където той бе пренощувал. Тази кола се върна към девет часа, тъкмо в момента когато пристигна още една, от която слезе Аристид Фокар, депутатът. Двамата мъже се озоваха без удоволствие лице в лице. Аристид Фокар казваше на всеки, който искаше да чуе това, че бившият министър беше „един стар опетнен некадърник, самото присъствие на когото в нашите редове е оръжие в ръцете на враговете ни“, а пък Бурдия наричаше Фокар „един от онези дребни безскрупулни кариеристи, които са язва за партията и навреждат на доброто ни име“. Сражавайки се под едно и също знаме, тези господа знаеха какво мнение всеки от тях имаше за другия. Но политиката учи хората да се владеят. Те разтвориха ръце и почтено се прегърнаха по онзи патетичен естраден начин и с онова глухо гърлено тремоло, присъщи на ораторите от сантиментална порода и на театралните актьори, които разплакват околийските градчета.
Очарована от братските чувства, които свързваха нейните управници, тълпата от клошмерлци, изпълнена с уважение, се любуваше на височайшата прегръдка. Когато тя завърши, Бартелеми Пиешу излезе напред и от всички страни полетяха приятелски подвиквания, разбира се, съобразени с нужната почтителност: „Браво, Бурдия!“, „Гордеем се, господин министре!“, „Добър ден, Бартелеми!“, „Добър ден, мой стари, мой драги приятелю!“, „Идеята ви е много добра!“
— Какво прекрасно време! — каза Бурдия. — И какво удоволствие изпитвам, че съм отново тук, в моя стар Клошмерл! Често мисля с вълнение за вас, драги мои приятели, драги мои земляци! — добави той, обръщайки се към първите редици на зрителите.
— Много отдавна ли сте напуснали Клошмерл, господин министре? — запита го кметът.
— Отдавна ли? Дявол да го вземе… Има може би повече от четиридесет години. Вие бяхте още сополанко, драги ми Бартелеми.
— О, господин министре! Вече се колебаех между сополите и мустаците!
— Но не бяхте направили още своя избор! — отвърна Бурдия, като избухна в гръмък и искрен смях: толкова бодър, и умствено, и физически, се чувствуваше днес той!
Присъствуващите посрещнаха с ласкателни думи красивите му реплики, издържани напълно в стила на френската традиция, която винаги е поставяла в деловата област духовити хора. Насъбралите се все още се смееха почтително, когато един висок непознат човек се промъкна до самия министър. Носеше странен, дълъг като фуста редингот, останал му навярно по наследство, защото по всичко личеше, че кройката му беше от миналия век. Острите ъгли на твърдата му яка, стегнала безмилостно гръкляна му, го принуждаваха да стои с вдигната глава. Тази глава впрочем беше удивителна — наложена беше с широкопола плъстена шапка, чиито краища леко се поклащаха, и беше украсена, отзад на тила, с дълги коси, такива каквито виждаме по рисунките у свети Йоан Кръстител, у Версингеторикс, у Ренан, а по пътищата — у скитащи старци, на които общините им забраняват всякакъв престой в селището. Този Ависалом [Ависалом — син на Давид, разбунтувал се срещу своя баща. Победен в битка, той побягнал, но когато минавал под едно дърво, дългата му коса се заплела в клоните и Ависалом увиснал на нея. Преследвачите му го пронизали с три копия, — Б. пр. (В българския текст на Библията — Авесалом — Сашо)] в траурни дрехи, с черти, на които бе отпечатана онази възвишена разсеяност на интелектуалците, държеше в облечената си в черна ръкавица ръка един изящен свитък. Една разцъфнала под брадичката му вратовръзка и лентата на Почетния легион допълваха това строго съчетание. Непознатият се поклони, като същевременно свали с широко движение шапката си, нещо, което разкри, че по отношение цялостното състояние на окосмяването му, човек не биваше да се доверява на привидното буйно изобилие на тила му.
— Господин министре — каза Бартелеми Пиешу, — ще ми позволите ли да ви представя господин Бернар Самотрас, видния поет?
— На драго сърце, скъпи ми Бартелеми, с удоволствие, с голямо удоволствие. Впрочем, това име, Самотрас, като че ли ми напомня нещо. Навярно съм се запознавал и с някой друг от фамилията Самотрас. Но къде, кога?… Моля да ме извините, господине — обърна се той с естествена любезност към поета, — но срещам се с толкова хора… Не мога да запомня всички физиономии и всички обстоятелства.