О, вие, велики Бурдия, от съвсем скромен произход,
благодарение на вашите способности, съчетани с упорит труд,
съумяхте да завоювате надалеч могъщество
и съумяхте да издигнете това име, Клошмерл,
вие, чието дело е завършено и прославя
тази земя, където най-сетне се завърнахте,
вие, чието име е вече записано в Историята,
приемете поздрава, който с открито сърце
на Бурдия Франсоа, Еманюел, Александър,
най-любимите от неговите синове и най-блестящия.
този, когото в Клошмерл не са преставали да чакат,
тук ви отправя този град, развълнуван, горд и тържествуващ.
[Стиховете са предадени в буквален превод, за да не се накърни съдържанието им, което в случая е по-важно, отколкото формата. — Б. пр.]
Масивен, разположил се в креслото си, Бурдия слушаше хвалебствията, като разтърсваше от време на време едрата си посивяла глава, която той държеше издадена напред. Министърът се наведе към Пиешу:
— Кажете ми, Пиешу, как се наричат този вид стихове?
Тафардел, който беше седнал отзад, понеже не се отделяше от кмета, отвърна, без да бъде запитан:
— Александрини, господин министре.
— Александрини? — възкликна Александър Бурдия. — А, това е много мило! Знае как да се отнася с хората, този момък! Добър е, много е добър! Чете като актьор от Комеди-Франсез.
Бившият министър мислеше, че бяха избрали александрините като израз на мило внимание към него, понеже се наричаше Александър.
След като завърши поемата, докато клошмерлци ръкопляскаха и викаха „Да живее Бурдия!“, Бернар Самотрас нави и завърза отново свитъка си и го поднесе на бившия министър, който притисна поета до сърцето си. Показалците размазаха по ъгълчетата на очите няколко сълзи, които имаха великолепен ефект.
Тогава Аристид Фокар стана. Беше избран наскоро и принадлежеше към крайната левица на партията. В него гореше пламът на младостта, която иска всичко да постигне, и амбиция, която не беше задоволена. За да се издигне по-бързо, искаше да прогони старите избраници, които не желаеха да стават никакви промени, тъй като единствената им грижа беше да пребъдат. В едно от крилата бяха почнали да говорят за Аристид Фокар като за човек на бъдещето. Той знаеше това, както съзнаваше и необходимостта да вмъкне във всяка от речите си язвителни изрази, предназначени да задоволят фанатичната клиентела [В случая се има предвид древният, първоначален смисъл на думата. Cliens — на латински означава плебей, който се е поставил под покровителството на някой патриций. — Б. пр.], на която се опираше. Дори и в Клошмерл, сред тази атмосфера на помирение, не можа да се въздържи да не изрече слова, които визираха Бурдия: „Поколенията се следват като вълни, които се разбиват в стръмния скалист бряг и с безспирното си редуване го разяждат. Нека не преставаме да бием скалите на старите заблуди, на егоизма, на възмутителните привилегии, на злоупотребите и на нововъзникващите неравенства. Хора с големи заслуги са били някога добри служители на Републиката. Те събират днес лаврите и това е справедливо. Никой не се радва на това повече от мен. Но в Рим, увенчаният консул, на върха на славата си, се е оттеглял сам от управлението в полза на младите по-дейни генерали, и това е било хубаво, това е било благородно, това е изграждало величието на Родината. Демокрацията не бива да бъде в застой никога. Миналите режими са загинали от бездействие и позорна снизходителност към продажниците. Републиканци, ние няма да извършим такава грешка. Ще бъдем силни. Ще вървим към бъдещето с крепко сърце, като действуваме с великодушие, справедливост и дързост, вдъхновени от идеал, който си поставя за цел да изведе човечеството на ново, все по-съвършено равнище на достойнство и братство. И затова, Александър Бурдия, скъпи ми Бурдия, на вас, чието чело е увенчано с непорочна слава, под триумфалните арки, издигнати в този красив градец Клошмерл, вашия собствен градец — припомниха ни това преди малко с изискани слова — на вас, който ни дадохте пример и се намирате в апогея на една преизпълнена кариера, на вас аз казвам: «Не се тревожете. Тази Република, която сте обичали и на която сте служили ползотворно, на тази Република ще съумеем да запазим младостта, блясъка и красотата!»“
Тази великолепна тирада предизвика възторг. Самият Александър Бурдия даде сигнал за ръкоплясканията като каза високо, с протегнати в бурен изблик на чувства ръце: