— О, браво! Много добре, Фокар!
А сетне, облегнат на креслото си с променено изражение, довери на кмета на Клошмерл, негов съсед отляво:
— Негодник, мръсен негодник е този Фокар! Мъчи се с всички средства да ме компрометира, за да се изтика напред. А аз го създадох, аз го включих в моята листа преди три години този дребен мерзавец! Далеч ще стигне с тези дълги зъби. А колкото до Републиката, пет пари не дава за нея, нали!
Бартелеми Пиешу не се съмняваше, че именно тези думи, много повече от прегръщанията и венците, които тези господа си изплитаха един на друг, бяха израз на пълна откровеност. Увери се, че липсата на добра осведоменост го беше накарала да извърши едно недомислие, като покани едновременно Бурдия и Фокар, макар че вторият минаваше понякога за привърженик на първия. Но не пропусна да се поучи от случая и да извърти играта в своя изгода.
— Има ли някакво влияние в партията този Фокар? — запита той.
— Какво влияние искате да има? Вдига шум, повлича недоволните. Но това не води далеч.
— Изобщо, човек може ли да разчита на обещанията му?
Бурдия извърна към Пиешу лицето си, добило загрижено и мнително изражение.
— Дал ви е някакви обещания ли? Във връзка с какво?
— За някои дребни неща… Това стана случайно… Значи, казвате, че не бива да се разчита много на него?
— Никак, боже мой, никак! Когато имате нужда от нещо, Бартелеми, обръщайте се направо към мен.
— Тъкмо това си казвах и аз… Но винаги съм се боял да ви безпокоя…
— Хайде, Бартелеми, хайде! Стари приятели като нас двамата! Боже господи! Познавах баща ти, стария Пиешу! Помниш ли баща си?… Ще ми разправиш за твоите работи. Ще уредим всичко, ние двамата.
И така, осигурил си подкрепата на Бурдия, Пиешу сега мислеше само как да си осигури също така и подкрепата на Фокар, като му подметне някоя дума за обещанието на Бурдия и го попита дали бившият министър беше наистина човек, който държи на думата си и дали има влияние в партията. Нещата се нареждаха добре. Спомни си какво казваше старият Пиешу, баща му, за когото стана дума преди малко: „Ако ти трябва двуколка, а ти предлагат ръчна количка, не му придиряй много-много. Вземи все пак ръчната количка. Когато дойде и двуколката, ще имаш и двете.“ Двуколка или ръчна количка, Бурдия или Фокар, човек не може да знае… В мъдростта на старите има добри неща — помисли си Пиешу. Беше достигнал възрастта, когато собствената му мъдрост беше отречена от по-младите и той възприемаше мъдростта, която сам някога бе отрекъл. Даваше си сметка, че мъдростта не е нещо, което се мени от едно поколение на друго, а от една възраст на друга, в редуващите се поколения.
Дойде ред и на самия Бурдия, който трябваше да говори последен. Той измъкна пенснето си и няколко листа и почна внимателно да ги чете. Малко беше да се каже, че не беше оратор. Препъваше се тромаво из текста си. И все пак клошмерлци упорствуваха във възторга си, едно, поради слънцето, и второ, защото рядко можеха да видят толкова месии, и то такива категорични, събрани на главния площад на градеца. И Бурдия като другите обещаваше едно изпълнено с мир и благоденствие бъдеще, с неопределени, но величествени изрази, които не се различаваха чувствително от словата, използувани вече преди него на трибуната. Всички си даваха прилично съсредоточен вид, с изключение може би на околийския управител, който даваше да се разбере, че вниманието му беше по задължение. Този млад изискан мъж със замислено изражение, подчертано от сребристочерната му униформа, приличаше на дипломат, попаднал по погрешка на някакво обредно тържество във варварска страна. Когато преставаше да го контролира, лицето му приемаше израз, който съответствуваше напълно на следното възклицание: „С какво ме карат само да се занимавам!“ Беше слушал стотици речи от този вид, произнесени от всички онези хора на режима, които обещаваха и луната на слушателите си. Отегчаваше се непоносимо.
Неочаквано краят на едно изречение придоби необикновен блясък, и той не се дължеше на смисъла му, а на начина, по който бе произнесено.
— … Сички, които са били истински републиканци!
С жив усет към сгодния момент, Бурдия замълча след края на този блестящ завършек, нещо, което позволи на злополучната дума да произведе пълния си ефект на сведующите.
„О, прекрасно! Бурдия е в отлична форма!“ — каза си околийският управител и постави бързо ръка пред устата си, като човек почувствувал, че от стомаха му може да изскочи някакъв неделикатен звук, който благоприличието изисква да бъде сподавен. Отегчението му веднага изчезна.
— Errare humanum est! [Човешко е да се греши! (лат.) — Б. пр.] — каза мъдро Тафардел. — Лапсус, лапсус, просто лапсус, който не загрозява красотата на мисълта.