— Не си правете този труд, госпожице. Това не ме интересува.
— Ами ако пък на мене ми се ще да ги кажа?
— Тогава почакайте, госпожице. Знам един човек, за когото това би било може би интересно…
Извърната към помещението зад магазина, Жудит извика:
— Франсоа!
Туминьон веднага се появи на вратата.
— Какво има? — запита той. Само с едно кимване Жудит му посочи Жустин Пюте:
— Госпожицата иска да говори с теб. Именно тя казва, че ти слагам рога с оня твой Фонсиман, струва ми се, дето се върти все тук. И тъй, ти си рогоносец, бедни ми Франсоа. Ето какво става ясно от цялата тая работа.
Туминьон беше от хората, които лесно пребледняват и лицето им добива онази трескава бледност с лоши зеленикави отблясъци, ужасна за гледане. Той се отправи към старата мома.
— И първо на първо — каза той, — какво търси тук тази жаба?
Жустин Пюте се изпъна и понечи да възрази. Но Туминьон не й даде възможност да проговори.
— Взела да се меси в хорските работи, тази дървеница! Ами че месете се в това, което става под полата ви! Изглежда, че не мирише вече толкова хубаво, а? И се пръждосвайте по-скоро оттук, мръсна мърша такава!
Старата мома беше пребледняла по своя си начин с жълтеникава бледност.
— О! — запротестира тя. — Сега ме и обиждате! Това няма да ви се размине така! И най-вече, не ме докосвайте, пияница неден! Негово преосвещенство архиепископът ще узнае…
— Веднага вън — викаше Туминьон, — че ще те смажа като хлебарка, мръсотия с мръсотията! Вън, по-бързо! Ще ти кажа аз дали съм рогоносец, стара жълтеница такава, цирей на задника!
Той я сподири с ругатни чак до началото на Уличката на монасите. Сетне се върна, горд и възбуден.
— Видя ли, а — каза той на жена си, — как само я изгоних тази Пюте?
Жудит Туминьон притежаваше онова чувство на снизходителност, което се среща често у сластолюбивите жени. Тя забеляза:
— Горката мома, лишена е от тези неща. И това я яде отвътре навярно…
И добави:
— Тези истории сега са малко и по твоя вина, Франсоа. Постоянно мъкнеш тук твоя Фонсиман, и почват да ме одумват. Хората са толкова лоши.
Туминьон имаше едно привично сърдито движение и тези думи му дадоха повод да го направи.
— Иполит ще идва, когато си искам, дявол да го вземе! Най-сетне няма хората да ме командуват в моя дом, я!
Жудит въздъхна и махна безпомощно с ръка.
— Знам си аз, че винаги правиш това, което си наумил, Франсоа! — каза тази хитра жена.
Набожна, образцова, Жустин Пюте се отъждествяваше с всичко най-свято в Църквата. Ужасното оскърбление, на което току-що бе подложена, считано от нея за отвратително посегателство в нейно лице над правото дело, я изпълни със студена ненавист, в която тя виждаше безспорен израз на небесния гняв. И именно така, въоръжена с огнен меч, отиде право при кюрето Понос да му изложи горчивите си оплаквания. Изтъкна пред него, че писоарът бил източник на безобразия и поквара, скверна караулка, където Адът поставяше дръзки часови, които отклоняваха от дълга им младите девойки на Клошмерл. Каза му, че издигането на тази постройка на това място е нечестива маневра на един обречен на вечни мъки общински съвет. Закле го да призове към единство всички добри католици, за да постигнат разрушаването на тази бърлога на мерзостта.
Но кюрето Понос изпитваше свещен ужас от тези мисии на насилие, които можеха само да посеят семето на раздора сред паството му. Този благодушен свещеник, отказал се от някогашните си неблагоразумия, се придържаше към старата френска традиция на галиканската църква — пазеше се от неразбориите между духовното и преходното. Съвсем очевидно беше, че писоарът спадаше към преходното и на това основание зависеше по закона от общинския съвет. Не вярваше, че тази полезна постройка би могла да има опасни последици за душите, както твърдеше непримиримата му енориашка. Именно това искаше да обясни на старата мома.
— Има някои естествени нужди, драга моя госпожице, които Провидението ни е наложило. То не може да сметне за вредна една постройка, която служи за тяхното задоволяване.
— Този начин на разсъждение може да ни отведе далеч, господин свещеник! — отвърна му рязко Пюте. — Безпътството на някои личности също така може да бъде обяснено с природни нужди. Когато онази Туминьон…
Кюрето Понос успя да възпре старата мома на границата на благодетелната дискретност.
— Шът, драга моя госпожице, шът! Никой не бива да бъде назован! Грешките трябва да достигнат до мен само чрез изповедта и всеки трябва да говори само за своите.