В Клошмерл, трябва да подчертаем това, събитията се развиха така. В дъното на Уличката на монасите Жустин Пюте, наблюдавайки лицемерно работи, които не я засягат, зърва — изложени съвсем невинно на показ — някои противни за гледане неща. Ако бе издала присъствието си, навярно с това би способствувала да постави отново всичко в ред. Ала тя иска да превърне тези невинни случки в скандал. Маневрата й, която се изражда в селска смехория, се обръща срещу нея. Престъпните предмети се увеличават настъпателно и сега вече проявяват крепката дързост на юношеството. Всички вече знаят, че старата мома присъствува на тези неподходящи за нейното положение представления, и целият градец й се смее. Тя се чувствува дълбоко унизена.
Но унижението не би било нищо. Има нещо по-сериозно — тя не може да понася вече самотния си живот. Има добродетелност по собствен избор, добродетелност от разкаяние, от униние или отчаяние — тях хората са си ги наложили доброволно. Но добродетелността на Жустин Пюте не бе имала никаква друга алтернатива, физическото й безплодие не й бе предоставило възможност за избор. Бе я направило стара мома по някакво жестоко предопределение и никой не би могъл да каже дали не бе страдала от това. От всичко са лишени съществата, ненадарени с хубост, дори и от съжаление. Това, което в очите на клошмерлци бе само някаква шега без последици, всъщност може би беше гонение. Безспорно това е гонение, и то нечовешко. Жустин Пюте е могла да понася дълго самотата си, като се е мъчила да забрави това, което свързва мъжете и жените. Ако й пречат да забрави, тази самота почва да я задушава, нощите и са трескави, изпълнени с видения, със скверни кошмари. Цели върволици клошмерлци, сатанински мъжествени, преминават в сънищата й, надвесват се неприлично над постелята й, в която тя се събужда сама и плувнала в пот. Въображението й, укротено от религиозната й ревност и от дългите години, изпълнени с молитви, се разпалва сега с невиждана, извращаваща всичко жар, която я измъчва. Изтезавана по този начин, Жустин Пюте решава да нанесе един голям удар — да отиде при самия кмет, Бартелеми Пиешу.
VII
Клошмерл взема страна
От две седмици вече кметът на Клошмерл очакваше това посещение. И понеже го очакваше, бе имал време добре да се подготви, за да изглежда крайно изненадан.
— Виж ти — каза той, — госпожица Пюте! Навярно идвате за някакво благотворително дело? Сега ще повикам жена си.
— С вас искам да поговоря, господни кмете — отвърна решително старата мома.
— С мен, наистина ли?… Тогава влезте. Той я отведе в кабинета си и й предложи да седне.
— Знаете ли какво става, господин кмете? — запита Жустин Пюте.
— Но във връзка с кое?
— В Уличката на монасите!
— Честна дума, не, госпожице Пюте! Необичайни неща ли стават там? За първи път чувам това.
Преди сам да седне, кметът предложи:
— Ще пиете ли нещо? Една малка чашка? Човек няма толкова често възможност да ви почерпи… Хайде, хайде, слабо е! Жена ми прави един касис — ще си приказваме после за това!
Пиешу се върна с бутилка и чаши, които наля.
— За ваше здраве, госпожице Пюте! Какво ще кажете за този касис, а?
— Чудесен е, господин кмете, наистина е чудесен.
— Нали? Това е много стара гроздова. Няма по-хубава от нея. И тъй, казвахте нещо за Уличката на монасите?
— Не сте ли в течение на нещата, господин кмете?
Бартелеми Пиешу повдигна ръце.
— Драга моя госпожице, не смогвам да се занимая с всичко! Кметството, книжата. Този или онзи идва за някакъв съвет. Други не могат да се споразумеят. Ами лозята, ами времето, ами събранията, ами пътуванията… Не смогвам, казвам ви! Знам по-малко от последния човек в Клошмерл, който се занимава само със своите си работи… Разправете ми всичко, така ще бъде по-лесно.