И все пак часът на тържеството за Жустин Пюте щеше да удари. На 2 август 1923 година в Клошмерл като мълния се пръсна слух: една девойка от децата на Мария беше забременяла, младата Роз Бивак, която щеше да навърши осемнайсет години чак идния декември. Тя беше трътлесто, с хубавичко лице момиче, преждевременно издуло корсажа си и под чиято пола се криеха достойнства, с които успешно можеше да съперничи на много оформени вече жени, жени по на двайсет и пет години. Свежо девойче беше тази Роз Бивак, с кротко изражение, с широко отворени очи, в които се четеше невинност, и с приятна, малко глупава усмивка — добре нагласена, за да вдъхва доверие — върху съблазнителните й устни. Нямаше нищо от онези фръцли, тази малка Роз Бивак, напротив, беше твърде сдържана, не много разговорлива, нито пък безсрамна, само кротост и послушание, и мило любезна с бъбривите баби, слушаше ги внимателно. както и старите госпожици с превзети принцип, ходеше редовно на изповед, държеше се много прилично в църквата, пееше с ясен глас близо до хармониума, на празника Тяло-Господне изглеждаше така миловидна в бялата си рокля („същинско дете при първото си причастие“), показваше такова прилежание в къщи, в кухнята, в шиенето, в гладенето, във всичко, във всичко, истински бисер, тъй да се каже, беше тази малка, последната, която в Клошмерл можеха да сметнат способна за нещо непристойно, и тъкмо тя, тази малка Бивак, давана за пример, беше прегрешила!
— След този удар… — шепнеха поразени майките, чиито дъщери караха петнадесетата си година.
В тютюнопродавницата, където жените, които смъркаха емфие, бързо довтасваха при важни събития, госпожа Фуаш, с някаква високомерна печал, сравняваше нравите на две епохи и тази съпоставка беше изцяло в полза на старото време.
— Някога — казваше тя — не можеше да си представим такива неща. При това отраснах в града, където неизбежно възможностите са много по-големи и по-блестящи. А на двайсет години бях просто възхитителна! Всички хора по улицата се обръщаха подир мен, мога да си призная това днес… Но никога, госпожи, абсолютно никога не бих позволила да ме докоснат и с върха на малкия пръст дори, нито да ме спрат, разбирате, нали? Както казваше моят беден Адриен, който имаше и вкус и можеше да прецени, какъвто издигнат си беше, нали! „Когато се запознах с теб, Йожени, човек не можеше да те гледа в лицето! Ти беше като слънцето, Йожени!“ Какъв сладкодумец и колко очарователен беше моят Адриен, виждам го и сега, застанал треперещ пред мен, младата девойка. Както по-сетне казваше: „Просто човек чувствуваше, че не може да ти каже някоя по-силна дума по отношение на почтеността ти! Нямаше друга такава добродетелна като теб, Йожени!“ Трябва да ви кажа, госпожи, че бях възпитана така, както възпитаваха в доброто общество от онова време…
— Освен това, госпожо Фуаш, срещнали сте човек от старото време!
— Съгласна съм, госпожо Миша, че моят Адриен беше твърде обигран в добрите обноски, тъй като не беше кой да е, това е така. Но все пак, каквото и да се каже, жените наистина оформят мъжете, така си е!
— Съвсем вярно е това, госпожо Фуаш!
— Това само мога да кажа аз — никой никога не се е отнасял непочтително с мен!
— Нито пък с мен, госпожо Лагус, уверявам ви!
— Онези жени, с които се отнасят така, явно сами си го търсят!
— Положително!
— Това, което казвате е абсолютно вярно, госпожо Поапанел!
— Това са просто никаквици!
— Развалени жени!
— Или любопитни! И бог ми е свидетел, че чак пък толкоз…
— Да, наистина!…
— Разправят се какви ли не неща за това. Но когато човек сам види отблизо…
— Бива съвсем разочарован!
— Нищо от нищото!
— Не знам как е с вас, госпожи, но за мен това никога не е било нещо особено!
— И за мен също така, госпожо Миша. Ако не беше въпрос да се достави удоволствие някому…
— И християнският дълг, от друга страна…
— И да се задържат съпрузите. Да не ходят да се лигавят другаде.
— Така е, разбира се!
— Да намираш удоволствие в това!
— Трябва да имаш странно устроено тяло!
— Истинска ангария!
— Не сте ли на същото мнение, госпожо Фуаш?
— Безспорно, госпожи, минах спокойно и без него, когато то ми бе отнето. И ще ви кажа, че моят Адриен нямаше никаква склонност към това.
— Имали сте късмет. Има жени, представете си, които просто са се погубили от прекалено…