Докато враждите се сгрупирваха, очаквайки часа, когато щяха да се развихрят, малката Роз Бивак носеше, без да се срамува, младия си корем, който се надигаше с предизвикателна към моралните принципи безочливост, защото в него кълнеше едно малко безименно клошмерлче, а хората не знаеха как щеше да бъде кръстено, Бивак или Бродкен, или на името на някой трети прелъстител, замесен в тази объркана работа, плод на пролетните нощи. Защото можем да си представим как злите езици се възползуваха и раздуваха до немай къде вината на горката девойка. Толкова много коварство възмущаваше Тафардел, великодушен въпреки чудатостите си и привърженик на откровеността при всички случаи, и то до такава степен, че веднъж на улицата каза на малката грешница с обичайното си високопарно красноречие:
— Навярно копелето не е княжеско, нали, малката! Защо не му избрахте родител, украсен с гербове като някоя пура! Коремът ви тогава щеше да бъде възхитителен, а неговият плод — славен!
Тези ободрителни слова не можаха да бъдат възприети от интелекта на Роз Бивак, простодушно девойче с плодовита утроба, здрав организъм, което не чувствуваше никакво неразположение. Роз не страдаше нещо особено, задето беше загубила кордона си на дете на Мария. И това младо непресторено създание, дори и при този си стадий на бременност, притежаваше такава трогателна и завидна свежест, че човек не можеше да го погледне, без да му се усмихне, без да му каже няколко насърчителни думи за начеващото му майчинство. Тази свежест беше именно това, което почтените жени най-малко му прощаваха. Ала Роз Бивак не разбираше омразата. Тя очакваше своя Клодиюс Бродкен, който днес-утре щеше да пристигне.
VIII
Пристигането на Клодиюс Бродкен
Към четири часа следобед, най-горещото време през месец август, влакът спира на гарата на Клошмерл. От него слиза един единствен пътник, военен в униформа на стрелец, на чийто ръкав личи нашивка на войник от елитна част.
— Ето те и теб, идваш си, а, Клодиюс? — пита го служещият, който приема билетите.
— Да, ето ме и мен, дойдох си, Жан-Мари! — отвръща военният.
— Тъкмо за празника си идваш, тарикат такъв!
— Тъкмо за него, Жан-Мари!
— Славно ще се прекара на празника в Клошмерл при такова хубаво време, а?
— Славно ще се прекара, така си казах и аз!
Между гарата на Клошмерл и градеца има пет километра път все нагоре по виещото се шосе. Горе-долу един час път за военен, който крачи здравата, крачи като стрелец — най-добрата военна крачка на света и най-живата. Клодиюс Бродкен поема по шосето, което поскърцва приятелски под здравите му, добре подковани обуща, в които краката му се чувствуват много удобно.
На човек винаги му е приятно да види своя край, когато навсякъде го чакат само хубави неща. Клодиюс Бродкен е доволен и горд с униформата си, с тъмната си, украсена с нашивка на войник от елитна част униформа. Той обаче ще стане ефрейтор още преди да се уволни, и то ефрейтор-стрелец, което е най-високото положение сред ефрейторите. Добър войник, добър стрелец, ползуващ се с добро име в ротата, съобразителен; такъв е Клодиюс Бродкен с баретата си, с мундира си на стрелец-конте и с прасците си на стрелец — най-хубавите прасци в армията, най-хубавите прасци във всички армии в света, най-едрите, най-добре очертаните, най-изпъкналите там, където трябва. Прасци от сукно, но все пак… Не всеки може да има добре намотани навои и два пъти повече плат върху прасците от обикновените пехотинци, които намотават направо навоите си, без да ги кръстосват, а това прави глезените им дебели, краката им равни отгоре до долу, без прасци, може да се каже. Цялото самочувствие на Клодиюс Бродкен се дължи на прасците му. За да вървиш добре, за да се катериш добре, трябва да имаш здрави прасци, големи прасци, това е известно, както е известно, че достойнството на пехотинеца се състои в способността му да ходи здравата, да ходи продължително, с равномерна крачка. Така именно може да ходи Клодиюс Бродкен, елитен стрелец, неуморим пешеходец, с крачка на стрелец, най-пъргавата от всички, най-гръмката при парадите.