Като се идва откъм гарата, след около три километра се стига до един завой, откъдето човек вижда горе, пред себе си, самия Клошмерл. Струва му се, че с достигнал първите къщи, но трябва да се имат предвид широките извивки на пътя. Щом зърва родното си място, Клодиюс Бродкен си казва, че ей сега ще навлезе в главната улица с хубавата си униформа и хубавите си прасци, прасци на стрелец, и с онзи отракан вид на човек, измъкнал се от дупката си и живял в градовете. Той знае, че не може да се срещне с Роз Бивак преди мръкване заради родителите на малката и заради хората, които започват да дрънкат, щом видят заедно момче и момиче. За Роз, значи, няма какво да бърза. А пък старите Бродкен, родителите му, живеят в една от онези уединени къщи, дето се намират на другия край на Клошмерл, на двеста метра от кметството. При това положение ще бъде жалко да прекоси целия градец, без да се спре някъде. Клодиюс Бродкен е вървял бързо, а войнишкият плат е дебел. Макар че е разкопчал куртката и издърпал връзката си, потънал е в пот. От това проклето слънце той чувствува силна жажда. На минаване ще влезе при Торбейон, кръчмаря, да пийне една чашка. При Торбейон ще види Адел. Изведнъж се замисли за Адел.
Това му спомня времето преди влизането му в казармата. В живота му на младо момче Адел Торбейон е играла скрита роля, ролята, която един осемнайсетгодишен младеж може да отреди на една жена, минала трийсетте, чиито богати природни достойнства представляват ориентировъчни знаци, които не позволяват на бляновете да се залутат по безплодни пътища. Поради съвсем интимно-вдъхновителни причини на Клодиюс Бродкен все още му се случва (макар че сега си има Роз) да мисли за Адел. Защото човек не се освобождава лесно от юношеските си навици, а пък и от всички жени, които си представя, образът на Адел Торбейон най му допада за някои еротични волности, каквито, право казано, никога не е вършил в действителност — една илюзия е чудно покорна, много повече от едно тяло, и с нея можем да вършим каквото си искаме и колкото време си искаме. В съзнанието на стрелеца Роз е нещо сигурно и дълготрайно, докато зрялото изобилие, на Адел Торбейон му служи за прищевки и подхранва работата на въображението. Въобще Адел Торбейон е угодливата любимка в малкия въображаем харем, който Клодиюс Бродкен си е съставил по волята на случая, откакто пубертетът му е отворил очите за някои страни на физическия свят. И тъй, вървейки с пъргава крачка към Клошмерл, Клодиюс Бродкен почва отново да мисли с удоволствие за Адел Торбейон. Съвсем понятно удоволствие.
Сред клошмерлските жени, които безспорно оказват въздействие върху мъжете, на второ място веднага след Жудит Туминьон (която държи палмата на първенството, това е несъмнено) стои, по общо мнение, с пълно право Адел Торбейон. Наистина не е чак толкова хубава като Жудит, няма такава ослепителна плът, но е по-достъпна от нея (понеже държи кръчма). Адел е снажна, мургава, доста привлекателна жена от тоя тип. Пълната й гръд малко се полюлява, но това бавно движение поражда някакво неясно чувство в душата. Когато Адел се навежда, за да постави чашите на масата, корсажът й приятно се открехва и тази поза на добра кръчмарка прави яката й задница да изглежда още по-ефектно изхвръкнала под изпънатия сатен — нещо което кара човек да си поръча още една бутилка. Още едно нещо придава голямо очарование на Адел — тя позволява да я попипват по задника. Позволява, без да позволява, нека подчертаем това. Сиреч не обръща внимание на това, прави се на разсеяна, тъкмо колкото е нужно, за да може почтено да си върти търговията. Трябва да се разбере — жена като Адел, кръчмарка, с добро положение в градеца и доста съблазнителна за ръката, ако почне да се превзема и сложи задника си под стъклен похлупак, положително ще загуби клиентелата си. Тя не върши това от порочност, но най-вече поради нелоялната конкуренция на кафене „Чучулигата“ в горния град, до кметството. Ето цялата работа. През войната в градеца пристигна едно семейство, мъж и жена, бежанци. И получиха разрешение да отворят кафене на главния площад — а това породи приказки за Бартелеми Пиешу и жената, блудкава блондинка от Севера, с лошо поведение. Така и стана — щом отвори кафенето, тази особа почна гадните си хитрувания, които не е прекъснала и досега. Този мръсен задник, тази безсрамница, дава на момчетата да я сграбчват на голо — такова отвратително нещо! Заради тази пачавра Адел бе принудена да не се интересува толкова много какво става на обратната й страна (напразно можеш да поднасяш най-хубавото — чисто козе сирене, чисто свински наденици и най-доброто клошмерлско вино; жена, която позволява да я пипат, накрая ще ти нанесе вреди. Мъжете отиват в кръчмите, за да търсят всякакъв вид удоволствия, но заради опипването биха се отказали от доброто хапване и пийване. Всички мъже са свини, това им е в природата. Трябва да се държи сметка за това, за да ти върви търговията). Ала добродетелността е винаги възнаградена! Що се отнася до великолепието на задниците, не може да става и сравнение между кръчмата на Торбейон и кафенето „Чучулигата“. Само едната кълка на Адел е спокойно колкото двете на Мария, мръсницата от горния град, и тънките познавачи остават верни на прелестите на Адел, макар че при пипането не се стига никога до проява на непочтителност към нея. Когато усети, че някой мръсник почва да се занимава прекалено много с нея, че иска да отиде твърде далеч, да вземе повече, отколкото му се полага според сметката му, Адел цялата пламва: