— Да не би да смятате къщата на Торбейон за някакъв бардак? Искате ли да повикам мъжа си?
При тези думи се появява Артюр Торбейон, едър и як мъжага, който поглежда подозрително.
— Повика ли ме нещо, Адел? — казва той. За да разсее смущението, Адел отвръща съобразително, за което всеки и е признателен:
— Машавоан тук иска да се чукне с теб.
Виновникът, без никой да го кара, поръчва черпня за всички, твърде щастлив, че се е разплатил. И тъй като всички печелят от това, всички одобряват постъпката на Адел и възхваляват доброто и държане.
И тъй, макар че хората са много склонни да клеветят, наистина не може да се каже нищо лошо за Адел Торбейон. Вярно е, че кара човека да се позамисли, но можем да бъдем убедени, че върши всичко това най-вече, за да достави удоволствие, защото клошмерлци умеят да оценят хубавата изпъкналост под бъбреците й, обичат да чувствуват приятната солидна тежина на тези две приятелски и гъвкави грамади, равномерно разпределени от двете страни на междинната бразда, и чиято очарователна симетричност не се дължи на разни хитрини. Всеки може да се увери в това, при условие че е редовен клиент на кръчмата и се придържа в границите на благоприличието. Това добро разбирателство, тази благопристойност създават в помещението на кръчмата някаква семейна атмосфера. Постоянните посетители изпитват уважение — в което все пак има и малко завист — към Артюр Торбейон, законен притежател на една жена с такива хубави полукълба, при туй с подходяща твърдост. В известен смисъл гордост е за Торбейон, че цял Клошмерл може да удостовери това. Разбира се, клошмерлските жени не са осведомени за задните качества на Адел. Тези качества Клодиюс Бродкен е имал възможност да ги оцени — беше верен клиент, ревностен последовател, все още премного сдържан, малко плах, понеже беше млад (впоследствие често се упрекваше за тази си плахост). На тази първокачествена задница той, аджамията, се учеше на майсторлък, а Адел майчински го оставяше да се упражнява, да обиграва ръката си. Беше по-снизходителна към младите момчета, отколкото към нахалните. Младите са свежи и безопасни. Вдигат шум, хвалят се, но се смущават и лесно се изчервяват. Освен това младежта не гледа на парите, пие, без да му мисли — обръща цяла половиница с кипящо вино като нищо, смеейки се.
Тези спомени за Адел Торбейон оживяват в главата на Клодиюс Бродкен, колкото повече наближава Клошмерл. Трябва да признаем, че обаятелната кръчмарка стои начело на развлеченията в градеца.
За един военен, който крачи здравата и си мисли за приятни неща, два километра са нищо. Клодиюс Бродкен достига първите къщи на Клошмерл. Къщите са тихи, не се виждат много хора и въпреки това отвред валят поздрави:
— Ей, Клодиюс, здравей, момче!
— А, идваш ли си, Клодиюс Бродкен! Момичетата те чакат, за да танцувате.
Това е приятното клошмерлско посрещане. Клодиюс Бродкен отвръща, без да се спира — ще се види с всеки поотделно по-късно. А сега само минава. Нищо не се е променило в градеца.
Ето най-сетне Клодиюс Бродкен стига пред кръчмата на Торбейон. Трябва да се изкачат три стъпала, три неравни стъпала, белег, че работите вървят добре — пиячите са протрили камъка. И понеже слънцето грее върху фасадата, капаците са спуснати. Заслепен от светлината, Клодиюс застава на прага на безлюдното, тъмно и прохладно помещение, където бръмчат рояци невидими мухи. Извиква:
— Ей, има ли някой тук вътре?
И продължава да стои неподвижен в рамката на вратата, с изрязан на фона на външната светлина силует в очакване да му се проясни пред очите. Чува стъпки, някаква фигура се отделя от полумрака, отправя се към него. Това е самата Адел, все тъй много апетитна. Тя се вглежда в него, познава го. И заговаря първа: