— И аз мисля така, господин Пиешу! Доволен, кметът местеше на всички страни шапката върху главата си. И понеже все още не се бе наситил на похвали, за да получи нови, отправяше към учителя многократни „А!“ и „Какво ще кажете!“ с хитро селяшко изражение, като непрекъснато се чешеше по тила, средище на мисловния му сърбеж. И всеки път Тафардел го възнаграждаваше с нови похвали.
Беше настъпил върховният час на деня, през една от най-хубавите есенни вечери. Някаква безкрайна ведрина се спускаше от небето, изпълнено с пискливите юначества на последните птици, а бледата му синева се преливаше постепенно в розово, подготвяйки великолепен залез. Слънцето потъваше зад Азергските планини и озаряваше само няколко хребета, които все още се подаваха сред един океан от покой, разстлал се над полята, и тук-таме мъглявата Сонска равнина, където последните му лъчи образуваха езера от светлина. Реколтата беше добра, виното, както личеше, щеше да бъде чудесно. Имаше защо да се радва човек в този край на Божоле. Клошмерл кънтеше от шума на разместваните бъчви. Свежи, малко тръпчиви повеи преминаваха през топлия въздух над площада, когато кестените потръпваха от североизточния ветрец. Навред се виждаха следи от изстисканите гроздове, а в казаните вече се вареше джибровата.
Застанали на края на терасата, двамата мъже съзерцаваха този успокояващ залез. Апотеозът на завършващия сезон им се стори като щастливо знамение. И неочаквано Тафардел попита не без предвзетост:
— Впрочем, господин кмете, къде ще поставим нашата малка постройка? Помислихте ли за това?
Кметът се усмихна дълбоко, така че всички бръчки на опасно жизнерадостното му лице взеха участие в това. Човек можеше да се любува на тази усмивка като на израз на прочутото политическо правило: да управляваш, това значи да предвиждаш. А в нея също така можеше да се прочете задоволството на Бартелеми Пиешу да се чувствува могъщ, вдъхващ страх, собственик да хубави, изложени на слънце имоти, и на изби, където се намираха най-добрите вина, които склоновете между западните проходи и предпланините на Бруий произвеждаха. С тази, подхранена с осезаеми сполуки усмивка, той обгръщаше трескавия Тафардел — един нещастник, които не притежаваше нито педя хубава земя, нито корен лозе — с онова съжаление, което деловите хора изпитват към драскачите и чудаците, занимаващи се с мъгляви фантазии. За щастие, добродетелното му усърдие и вярата му в освободителните мисии предпазваха учителя от иронията. Нищо не можеше да го засегне, нито да го нарани, освен непонятното оттегляне на някой събеседник пред ядовитите му афоризми. Присъствието на кмета го изпълваше със огряваща човешка топлина, поддържаше в сърцето му свещения плам на себеуважението. И сега той очакваше отговора на този, за когото хората в Клошмерл казваха: „Пиешу не уморява езика си ей тъй за нищо!“ И кметът наистина не го умори.
— Хайде да отидем да видим мястото, Тафардел! — каза той просто, като се отправи към главната улица.
Тежка дума. Дума на човек, който е решил предварително всичко. Дума, която може да се сравни с тази на Наполеон, когато е прекосявал полето при Аустерлиц: „Тук ще водя сражение.“
II
Клошмерл-ан-Божоле
Предполага се, че читателят не е чак толкова нетърпелив като Тафардел да узнае мястото, където Бартелеми Пиешу възнамеряваше да постави една творба в сдържан архитектурен стил, напомнящ римската импозантност, макар че кметът има претенцията да въвежда нещо ново. (Навярно си мисли, че писоарите водят началото си от Френската революция.) Нека тогава оставим двамата мъже да крачат спокойно към мястото на веспасианката [По името на римския император Веспасиан (7–79 г.), построил обществени клозети. — Б. пр.], предназначена може би много повече да смути госпожа баронеса Алфонзин дьо Куртбиш, кюрето Понос, нотариуса Жиродо и помагачите на реакцията, отколкото да предложи някакво голямо облекчение на мъжкия род в Клошмерл. Впрочем ние скоро ще настигнем кмета и учителя — те вървят бавно. Но първо трябва да се занимаем с божолезкия край.
На запад от националния път N 6, който води от Лион за Париж, се простира между Анз и околностите на Масон по протежение на около четиридесет и пет километра една област, която си поделя с Бургундия, с Борделе, Анжу, бреговете на Рона и прочие, честта да произвежда най-прочутите френски вина. Имена като Бруий, Моргон, Фльори, Жулиена, Мулен-а-ван и други, са прославили божолезкия край. Но редом с тези известни имена, има и редица други, не толкова блестящи, но все пак не по-малко достойни. В първата редица на тези имена, които славата несправедливо не е разнесла надлъж и нашир, стои името на Клошмерл-ан-Божоле.