И тъй, всяка година празникът дава възможност да бъдат осъществени илюзиите, които месеци наред бяха изпълвали главите на хората. Излезли вън от домовете си, размесили се помежду си, хората се възползуваха от случая, защото знаеха, че свободата щеше да бъде краткотрайна. Тези дребни блудства имаха и добрата си страна — можеха да се оприличат на клапа, през която изскачаше излишната злоба, която иначе би отровила душите на някои хора. Нека изтъкнем впрочем, че недоволните не бяха болшинство. В Клошмерл повечето мъже се спогаждаха с жените си и повечето жени с мъжете си. Е, не се стигаше чак до обожаване, но в болшинството семейства мъжете и жените горе-долу се понасяха. А това беше вече хубаво.
Тази нощ на 15 срещу 16 август премина, значи, във веселия, както и предишните години, докъм три часа сутринта, когато хората един след друг се разотидоха. На площада останаха само несломимите, всички достойни „биберони“, отишли вече твърде далеч в наливането, нещо, което придаваше странен резонанс на техните провиквания в раждащия се нов ден. Тази какофония беше толкова обидна, че възмутените птици пренесоха прелестните си хорове в съседните села и оставиха Клошмерл на пиянската му глъчка.
На 16 август в десет часа камбаната удари за голямата литургия. Всички клошмерлки отидоха на нея с голям шум и врява не само от рутинирана набожност, но и за да покажат някои труфила, които особено им отиваха и чието натъкмяване е било обмислено тайно, така че да направят силно впечатление в деня, когато ще се появят върху съблазнителните тела на тези дами. Навред се виждаха само розови, небесносини, светлозелени, лимоненожълти, оранжеви рокли, къси и прилепнали отзад на трътката, както се носеха тогава, нещо, което позволяваше да се виждат яките крака на тези доблестни стопанки. Ако някоя от тях се навеждаше, навирила задник, да завърже обувката си или да закопчее панталоните на хлапето си, можеше да се зърне над чорапа й същинска светкавица от бяло и хубаво пълно бедро (нещо, с което човек наистина можеше да се забавлява в семейна обстановка), много привлекателна гледка за струпаните по главната улица клошмерлци, където те не пропускаха нищо от този парад, даващ възможност за точно сравнение на състоянието на съпружеските удоволствия, отредени на всеки от тях.
В кръчмата на Торбейон, считана за първа ложа, се стичаха много мъже вече позамаяни благодарение на порядъчното количество разнообразни напитки, и вдигаха голяма врява, подхвърляйки страшно пикантни шеги и самохвалство. Сред тях особено блестеше Франсоа Туминьон. Тъй като от предния ден насам беше изпил четирийсет и три чаши вино, той се намираше само на седем гърла разстояние зад Блазо, който лесно беше изпил петдесет. Туминьон изразяваше увереността си, че ще докопа този път титлата Първи Биберон. Увереност, която навярно се дължеше на това, че беше пиян.
Към десет и половина часа разговорът се отклони за писоара и духовете веднага се разгорещиха.
— Изглежда — подметна Торбейон, — че Понос ще каже нещо против писоара в проповедта си.
— Няма да каже нищо, съвсем спокоен съм за това! — увери Беноа Плокен, — скептичен по природа човек.
— Казал е, че ще каже, и това се разправя навред, ето какво ще ви кажа аз! — настоя Торбейон. — Заради Пюте, която бута цялата тая работа, няма да се изненадам много, ако каже…
— Ами Куртбиш, сигурно и тя ще има пръст в тая работа!
— И Жиродо никога не остава назад в доносничествата!
— А това значи, че в края на краищата може би наистина ще каже нещо…
— И аз също мисля, че това може да стане.
— Този удар отдавна се подготвя тайно.
— Ще се стигне дотам, че накрая май ще успеят да го разрушат този писоар, като се обявят всички против него. Ще видите, че ще стане, както ви казвам.
При тези думи яростни мисли забушуваха в помътения мозък на Франсоа Туминьон. Всичко, което беше свързано с писоара, го засягаше живо, откакто се беше скарал с Жустин Пюте. Той се изправи и произнесе пред това множество от уравновесени клошмерлци такива думи, с които поемаше тежка отговорност:
— И Пюте, и онази Куртбиш, и Жиродо, и Понос, майната им на всички! Първо на първо писоарът се опира на моята стена! Не позволявам да го разрушат! Забранявам да го разрушават! Точно така, забранявам!
Прекалено силни думи, окачествени като такива и от хората, които бяха запазили трезва мисълта си. Най-благоразумните се захилиха:
— Не си ти този, който ще попречи на това, горкият ми Франсоа!
— Аз ли не мога, казваш, Артюр? Защо говориш, без да знаеш? Да, ще им попреча!