— Не си съвсем на себе си, Франсоа, щом приказваш така. Трябва да си дадеш добре сметка. Ако кюрето Понос каже нещо от църковния амвон сред самата литургия в един такъв празник като днешния, това ще преобърне жените и тогава нищо не можеш да направиш!
Това, макар и спокойно казано, съвсем разяри Туминьон. Той извика:
— Не мога да направя нищо, а така ли мислиш? Съвсем сигурен ли си, че не мога да направя нищо?… Не съм аз глупак и страхопъзльо като някои! Мога да му затворя устата на този Понос!
Сериозните хора съжалително повдигнаха рамене. Един глас посъветва:
— Трябва да отидеш да се поизбистриш, Франсоа! Съвсем си се натряскал!
— Кой е рогоносецът, който посмя да каже, че съм се натряскал? Не ще да се покаже, а? И добре прави! Ще му затворя и на него гагата, като на Понос…
— Казваш, че ще затвориш гагата на Понос ли?… Ами къде ще я затвориш?
— Сред църквата ще му я затворя, дявол да го вземе!
Тук мъжът на Жудит постоя няколко мига така, обмисляйки нещо. Настъпи пълна тишина. Големи думи казваше този Туминьон! Големи думи, които пораждаха неразумната, но неудържима надежда — ами ако се случеше нещо невиждано?… Да, все пак… Понякога… Разбира се, никой не вярваше на тези самохвалства, но те подхранваха това желание, което дреме постоянно в душите на хората и ги кара да желаят скандални бъркотии, при условие обаче, че други ще си изпатят. И тъй, нещата стояха така, несигурни, зависещи от думите, които щяха да последват. Туминьон беше застанал прав, надут от гордост поради впечатлението, което беше направил, при настъпилото смаяно мълчание, негово дело, опиянен, че е завладял всички присъствуващи, готов на всичко, за да запази този мимолетен престиж, но също така готов и да си седне на мястото, да си кротува и да се задоволи с тази лесна слава, ако все пак пожелаеха да му я оставят. Настъпи един от онези мигове на нерешителност, в които съдбините назряват.
Голямата надежда беше вече на път да умре, отказваха се от нея. Но, за нещастие, сред това множество имаше един коварен човек, Жул Ларудел, една от онези особи със зеленикав тен, с неугледни, издълбани черти, с разкривена усмивка, които много умеят, дразнейки суетността им, да подбуждат хората към крайности, като същевременно сладникаво си дават вид, че говорят разумно и желаят да ги въздържат. Злобният му тънък гласец се изля изведнъж като оцет върху засегнатото честолюбие на Туминьон:
— Виждаш ли, виждаш ли, Франсоа… Приказваш каквото ти падне, но нищо няма да направиш! Правиш се на дявол, това е цялата работа! По-добре си затваряй твоята, гагата де!
— Нищо ли няма да направя?
— Караш ме да се смея! Силен си на думи отдалеч. Но когато опре да кажеш нещата право в лицето на хората, и ти си траеш като другите! Понос може да си каже каквото си ще в църквата си, няма опасност да му попречиш!
— И ти ли мислиш, че ме е страх от Понос, а?
— Ще те накара да изпиеш цялата светена вода, горкичкият ми Франсоа! И когато и на теб ще ти дойде редът да се проснеш в голямата дъсчена кутия, ще пратиш и ти да го повикат, същия този Понос, с неговите молитви. Най-добре ще направиш да отидеш да си легнеш, щом като приказваш такива глупости. И като имаш предвид, че ако Жудит те види да излизаш оттук в това състояние, лошо ти се пише след това, Франсоа!
Всичко беше добре пресметнато. Такива успокоителни думи оказват много лошо въздействие върху един честолюбец. Франсоа Туминьон сграбчи за гърлото една бутилка и с такава сила я удари на масата, че чашите подскочиха.
— Дявол да го вземе! — каза той. — Слагаш ли бас, че оттук ще отида право в църквата?
— Жал ми е за теб, Франсоа! — отвърна с престорено съжаление провокаторът. — Хайде, върви да си легнеш, ти казват!
А това беше ново предизвикателство спрямо чувствителното достойнство на един пияница. Туминьон удари още веднъж бутилката по масата и каза ядосано:
— Хващаш ли се на бас, че ще му го кажа право в лицето, на Понос?
— Какво ще му кажеш?
— Да върви на майната си!
Жул Ларудел отвърна само с презрително мълчание, придружено във всеки случай с тежка усмивка и с намигване — нарочно неприкрито, — чрез което опасният интригант призоваваше почтените хора да бъдат свидетели на невъздържаните бълнувания на един безумец. Тази оскърбителна мимика разяри до немай-къде Франсоа Туминьон.
— Дявол да го вземе! — изкрещя той. — Да не би да ме вземате за някой, който си няма нищо в гащите! Казва, че не смея да отида, този смръдльо! Ще видим дали няма да отида! Ще видим дали ме е страх да му го кажа на Понос! Тъпанари такива, какво се пулите като меки задници? Казвате, че няма да отида, а? Още сега ще отида в църквата! Още сега ще му кажа какво мисля аз, на този поп! Ще дойдете ли и вие там, другите?