Всички тръгнаха с него: Артюр Торбейон, Жул Ларудел, Беноа Плокен, Филибер Добар, Делфен Лагаш, Оноре Бродкен, Тонен Нашавоан, Ребулад Поапанел и други, не по-малко от двайсетина души.
X
Скандалът избухва
След като свали филона [Свещеническа одежда без ръкави, която се облича при литургия. — Б. пр.] си и остана само по стихар [Дяконска богослужебна одежда. — Б. пр.] върху расото си, кюрето Понос се изкачи тежко, с големи усилия на амвона. И най-напред каза: „Братя мои, да се помолим.“ Поставяше начело молитвите за умрелите и дарителите от енорията, нещо което му даваше възможност да си поеме дъх. Молиха се особено за всички клошмерлци, починали от известната чумна епидемия през 1431 година насам. Когато молитвите свършиха, кюрето Понос прочете седмичните съобщения и обещанията за женитба. Най-сетне прочете и неделното евангелие, което щеше да му послужи за тема на хомелията [Религиозно поучение главно върху евангелски текст. — Б. пр.] му, а този ден хомелията беше специална — целеше да окаже силно въздействие върху съзнанието на вярващите и Понос не беше съвсем спокоен. И тъй, той зачете:
— И по това време Исус наближаваше Ерусалим и като видя града, заплака за него, казвайки: „А! Ако поне в този ден, който още ти е даден, знаеше какво може да ти донесе мирът! Но сега всичко това е скрито от твоите очи. Защото ще дойдат злочести дни за теб и враговете ще те оградят с ровове, ще те затворят, ще те притиснат от всички страни и ще те сринат със земята, теб и твоите деца, които са зад стените ти, и не ще оставят камък върху камък, защото ти не позна времето, когато бог те навести…“
След като се вглъби в себе си няколко мига, кюрето Понос с бавна величественост описа във въздуха голям кръстен знак, в който искаше да вложи някаква необичайна и заплашителна тържественост, защото се бе нагърбил с една твърде досадна задача. Досада, отразила му се така силно, че странната величественост на кръстния му знак, който той считаше за импозантен, му придаваше някак си малко болнав или малко виновен вид. Понос с мъка подхвана словото си.
— Току-що чухте, прескъпи мои братя, какво е казал Исус, когато зърнал Ерусалим: „А! Ако поне в този ден, който още ти е даден, знаеше какво може да ти донесе мирът!“ Прескъпи мои братя, да се вглъбим в себе си, да размислим. Дали Исус, ако преминеше днес през нашия щедър Божолезки край и зърнеше от някой планински връх нашия прекрасен град Клошмерл, дали Исус не би произнесъл същите думи, които се изтръгнали от него при гледката на разделения Ерусалим? Притежаваме ли ние, прескъпи мои братя, мира, сиреч милостта, тази любов към ближния, която божият син е въздигнал до степен да умре за нас на кръста? Разбира се, бог в безкрайната си снизходителност не иска от нас такива жертви, които може би биха били свръх нашите жалки сили. Дарил ни е с милостта да се родим във време, когато мъченичеството не е вече необходимо, за да утвърди човек вярата си. Именно затова, скъпи мои братя, щом като се сдобиваме по-лесно с това достойнство…
Излишно е да предаваме изцяло словото на кюрето Понос. Това слово не беше блестящо. Всъщност в продължение на цели двайсет минути добрият човек само се заплиташе. Защото то беше необичайно за него. Преди трийсет години, подпомогнат от приятеля си Жуф, той беше съчинил около петдесетина проповеди, които трябваше да послужат при всички възможни случаи на едно спокойно протичащо апостолство. Оттогава кюрето на Клошмерл се беше придържал към този благочестив репертоар, напълно задоволяващ духовните нужди на клошмерлци, които една твърде променлива диалектика без съмнение би смутила. И изведнъж през 1923 година кюрето Понос трябваше да прибегне до импровизацията, за да вмъкне в своята проповед някои намеци за злополучния писоар. Тези намеци, подхвърлени горе от амвона тъкмо в деня на местния празник, щяха да обединят отново християнските сили около Църквата и с ненадейността си щяха да предизвикват смут в другия лагер, който се състоеше от умерени, от неспазващи религиозните обреди хора и от самохвалковци, но, общо взето, от много малко истински атеисти.
Два пъти вече Понос беше извадил скришом часовника си, а красноречието му се заплиташе все повече в лабиринта от фрази, от които не можеше да намери изход. То се връщаше назад с разни „Хм! Хм!“, с „Хъ! Хъ!“, с върволици от „прескъпи мои братя“, с които се печелеше време. Трябваше най-сетне да свърши. Клошмерлското кюре призова небето: „Господи, дай ми смелост, вдъхнови ме!“ И накрая се реши: