В Клошмерл не е давана тревога от 1914 година насам. Можем да си представим какво въздействие произвеждат тези тревожни звуци в слънчевата и хубава празнична утрин, когато навсякъде прозорците са широко отворени. Само за миг всички в градеца, които не са на литургия, изскачат на главната улица. И най-упоритите пиячи оставят недопита половиницата си. Самият Тафардел се откъсва от книжата, в които се рови с наслада, грабва припряно шапката си и се спуска бързо горе от кметството, като бърше стъклата на пенснето си и повтаря до насита: „Rerum cognoscere causas.“ [Да се узнае причината на нещата. — Б. пр.] Защото той разполага, насъбрани от най-различни книги, с голям избор от латински изрази, записани в един бележник, които го издигат над обикновените невежи.
Само за миг пред църквата се е струпала голяма тълпа. И тъкмо навреме, за да види как из вратата изхвръкват, вкопчили се в отчаян бой с юмруци и повлекли след себе си като грозд помирителите, нашите бойци, Никола швейцарецът и Франсоа Туминьон, задъхани, окървавени, и двамата в лошо състояние. Най-сетне ги разделят, а в това време те си разменят последните ругатни, нови предизвикателства, заканват се да се срещнат скоро, за да се изкормят този път безпощадно, и всеки от двамата се хвали, че е натупал здравата другия.
След това се появяват със сведени очи благочестивите жени, патетично мълчаливи, станали безценни като свещени съдове поради скандалните тайни, които носят в себе си. Те ще се пръснат дискретно сред групите и ще вложат в тях плодоносното семе на брътвежите, които ще придадат на необикновеното събитие баснословни размери и ще подготвят цял куп разправии и заплетени клюки. За отритнатите това е един прекрасен случай да добият значение и да си отмъстят за мъжките оскърбления, един прекрасен случай да повалят чрез Туминьон властвуващата Жудит, чиито похотливи триумфи са ги карали дълго и несправедливо да страдат. Благочестивите жени не ще изтърват този случай, та ако ще това да предизвика гражданска война. Тя ще пламне впрочем и тези добродетелни особи, чието тяло е същински бастион на нравствеността, който никой клошмерлец няма намерение да атакува, не ще пропуснат да допринесат по всякакъв възможен начин за нейното избухване. Но в тези първи мигове, когато версиите са още различни, те се въздържат да се изразяват категорично, предпочитат повече да се задоволяват с предсказания, че оскверняването на свети Рок положително ще докара отново чумата в Клошмерл или най-малко филоксерата, чумата на лозята.
Последен като капитан, който напуска своя потъващ кораб, с нахлупена шапка и раздърпан нагръдник излиза кюрето Понос, съпровождан от Жустин Пюте — тя носи в ръце отсечената глава на свети Рок като онези смели жени, които, някога излизали на площад „Грев“ [Парижки площад, на който някога са се извършвали екзекуциите на осъдените на смърт престъпници. — Б. пр.] да приберат отрязаната глава на любовника си. Над останките на светеца, набъбнали от светената вода като труп на удавник, Жустин Пюте зове за отмъщение. Преобразена като някаква нова Жан Ашет [Френска героиня, родена в Бове към 1454 г. Прочула се с участието си в отбраната на родния си град. Повалила вражеския знаменосец с един удар с брадвичка (hachette). Оттам получила и прякора си. — Б. пр.], готова да изпълни върховната си мисия на Шарлот Корде [Шарлот Корде д’Армон — млада девойка, потомка на Корней, убила с кама Марат, докато се къпел във ваната си. Екзекутирана на 17 юли 1793 г. — Б. пр.], за първи път през живота си старата мома чувствува как по непозналите й ласки мършави слабини и по жалката пустош под корсажа й пробягват дълбоки тръпки, предвестници на всеобща спазма. И затова, крачейки редом с кюрето Понос, тя се мъчи да му вдъхне твърдост, да го накара да възприеме политиката на насилие, която ще възроди заедно с традициите на великото време на Църквата и времето на завоеванията.
Ала кюрето Понос притежава онази упоритост на слабите характери, способни на неимоверни усилия, за да защитят спокойствието си. Той противопоставя на Жустин Пюте някаква сапунена апатия, по която всичко се хлъзга и се отъркулва в небитието на прищевките. Понос върви и слуша старата мома със съсредоточен вид, който като че ли изразява съгласие, но се възползува от настъпилото за миг мълчание, за да и каже: