Мимоходом, нека обясним това име Клошмерл. През XII век, когато още не са отглеждали лозата тук, този край, който бил под властта на господарите на Божо, представлявал много гориста област. На мястото на днешния градец имало манастир, нещо, което, в скоби казано, е гаранция, че мястото е било добре избрано. Църквата на манастира — от която днес са останали, размесени с по-късните строежи, един портал, една прелестна камбанарийка, няколко римски свода и дебели стени — била обкръжена от огромни дървета и в тези дървета виели гнезда косове. Когато биели камбаната, косовете се разлетявали. И тогавашните селяни казвали „камбаната с косовете“ [La clpche a merles, cloche — камбана, merle — кос — Б. пр.].
Тук се заемаме с задачата на историк, във връзка със събитията, които вдигнаха шум през 1923 година и за които по онова време се пишеше в печата обикновено под следното възприето от вестниците заглавие: „Скандалите в Клошмерл“. Към тази задача трябва да се пристъпи сериозно и внимателно, защото; единствено така ще можем да извлечем поука от цял низ неизяснени случки, които скоро ще потънат в забрава. Ако в Клошмерл не бе имало един амбициозен кмет и една съсухрена госпожица на име Жустин Пюте, озлобена от самотността на старомоминството, която проявяваше зложелателна и опасна бдителност към движенията на съвременниците си, навярно в това приятно градче не би имало нито светотатство, нито проливане на кръв — без да се пренебрегват многобройните второстепенни сражения, които макар че не излязоха всички наяве, все пак разстроиха живота на мнозина, наглед удобно защитени от рикошетите на съдбата.
От всичко това читателят ще разбере, че събитията, които ще бъдат описани, макар и причинени от няколко дребни, наглед незначителни случки, бързо взеха широки размери. Намесиха се и страстите, и то с онази разгорещеност, присъща им понякога в провинцията, където дремещи дълго време, без материал, който да ги подхранва, те неочаквано изявяват вечната си сила и присъствие и довеждат хората до крайности, несъответствуващи на предизвикалите ги причини. И понеже тези причини ще се сторят тук смешни, сравнени с величината на произтеклите от тях последици, много е важно първо да опишем този божолезки край, откъдето почнаха вълненията, чиято първопричина е почти комична, но които все пак оказаха влияние върху съдбата на цялата нация.
Едно нещо е несъмнено: божолезкият край е слабо познат, като производител на вина и като област, от гастрономите и туристите. Като производител на вина на него понякога гледат като на опашка на Бургундия, като на просто повлекало на комета. Щом е далеч от Рона, хората са склонни да мислят, че Моргон е само бледа имитация на Кортон. Непростима и груба грешка, извършена от хора, които пият, без да са способни да преценят качеството на виното, доверявайки се на един етикет или на съмнителните уверения на някой оберкелнер. Малцина пиячи умеят да различат оригиналното от подправеното под узурпиралите гербове на тумбестите бутилки. Всъщност божолезкото вино си има своите характерни качества, един букет, който не може да се сбърка с никой друг.
Огромната тълпа от туристи не посещава този винарски край. За това е причина разположението му. Докато Бургундия, между Бон и Дижон, раздипля склоновете си от двете страни на същия този национален път N 6, божолезкият край представлява низ от планини, отдалечени от централните пътища и изцяло покрити с лозя от двеста до петстотин метра надморска височина, и чиито най-високи върхове, предпазващи го от западните ветрове, достигат хиляда метра. Подслонени зад тази поредица от високи прегради, божолезките селища, обвеяни от здравословен въздух, живеят в уединение, в което се е запазило нещо феодално.
Но туристът следва сляпо долината на Сона, впрочем сияеща, без да подозира, че само на няколко километра оттам отминава едно от най-живописните и слънчеви кътчета на Франция. Поради неосведоменост, той пропуска един от добрите случаи, които биха му се представили, да се удивлява и възхищава, пътувайки с колата си. Така че Божоле си остава един запазен за малцината пламенни любители на природата край, които идват тук да намерят покой, разнообразието на необхватните му пейзажи, докато неделните автомобилисти задъхват цилиндрите си, за да поддържат едно адско темпо, което неизменно ги отвежда на същите задръстени станции.
Ако сред читателите се намират туристи, които все още имат вкус към откритията, бихме им дали следния съвет. На около три километра северно от Вилфранш-сюр-Сон ще открият от лявата си страна едно малко разклонение, обикновено отминавано от автомобилистите, откъдето започва междуградският път N 15. Нека тръгнат по него и го следват чак до междуградския път N 20, по който да поемат след това. Този път ще ги отведе в една свежа и със стръмни склонове долина, украсена с хубави гъсти сенки и с хубави стари къщи в стил селски замък, чиито прозорци гледат към тревисти поляни и земни тераси, създадени, за да се съзерцават утрините и вечерите. Пътят се изкачва неусетно, после се извисява чрез низ от криволици с широка извивка. Скоро долините и завоите почват да се редуват, завиваме и се изкачваме безспирно, преминаваме от един циркус в друг, в който са накацали смълчани села, виждаме как се появява и се издига черната стена на горите, сред които в далечината лъкатушат пътищата, минаващи през проходите. Всяка овладяна височина е част новозавоюван хоризонт, който Алпите и Юра затварят в далечината. Вървим така няколко километра. Най-сетне една последна извивка разкрива търсената от нас долина. Изскачайки от завоя, забелязваме точно насреща едно голямо селище, разположено по средата на другия склон, на около четиристотин метра надморска височина. Това е Клошмерл-ан-Божоле — над него се извисява романската му камбанария, свидетел на друга епоха, камбанария, върху която тежат цели девет столетия.