— За щастие, господин свещеникът е свят човек…
— Един истински свят човек, може да се каже, драга моя госпожице. Ала именно затова не може да забележи коварството в превземките на Пюте. Знаете ли колко време стояха затворени в изповеднята онзи ден? Трийсет и осем минути, госпожице! Нима едно почтено момиче може да има толкова грехове, та да отнема цели трийсет и осем минути време? Тогава, какво толкова има да му разправя на господин свещеника? Аз ще ви кажа, драга моя госпожице — настройва го срещу нас. Знаете ли, предпочитам повече такива същества като тази никаквица Туминьон! Тя е обладана от дявола, една кучка, която кара целия град да тича подир мръсната миризма на фустата й, ще ми кажете вие. Но поне човек знае определено какво да мисли за такава жени. Те не са двулични…
От всичко това се вижда как стоят нещата след скандала. Общественото мнение е още смаяно. И в единия, и в другия лагер се появяват от онези първи привърженици, които застават със затворени очи на страната на Църквата или кметството. Но колебаещата се част на населението се определя тук или там според особените съображения на всяка отделна личност. Трябва много да се поговори и много да се размисли, преди да се вземе становище, а предпочитанията се основават понякога на причини, не всички от които са ясни, нито пък могат да бъдат разкрити. Завистта зорко дебне. Тя ще разедини мълчаливо дори лагера на благочестивите жени.
Кой е победителят — Никола или Туминьон? Хората не могат още да се произнесат. Ще съдят за това едва по-късно — по големината на превръзките им, по продължителността на инвалидността им.
Основен въпрос, изключително вълнуващ: кой трябва да плати строшеното? Туминьон безспорно — казва лагерът на Църквата, който поддържа, че смъртоносният удар върху свети Рок е бил нанесен, нали, от мъжа на Жудит, но той се защищава срещу това твърдение като същински дявол. И кога е станало това впрочем? Във възникналите спорове Тафардел разяснява много неща. Той кара очевидците да му разкажат подробно произшествието и да повторят всички оскърбления.
— Рогоносец ли, казахте? Никола е нарекъл Туминьон рогоносец?
— Няколко пъти дори! — потвърждават Ларудел, Торбейон и другите.
Тогава виждат как Тафардел, за да изрази ликуването си, сваля прочутата си панамена шапка, поздравява с голям замах празната църква и подхвърля това предизвикателство на последните привърженици на мракобесието:
— Господа дьо Лойола [Игнаций де Лойола (1491–1556) — основател на ордена на йезуитите. — Б. пр.], ще падне смях, предварително ви казвам.
Според мнението на Тафардел, учения човек на Клошмерл, изразът рогоносец, отправен така публично, представлява клевета в състояние да нанесе тежка вреда на засегнатите — както на доброто им име, така и на интимните им отношения. Следователно Туминьон и жена му имат право да търсят от Никола щети и загуби. Ако, значи, Църквата рече да го преследва за строшаването на светеца, Туминьон спокойно може да заведе дело:
— Намерили сте си майстора, господин Понос — казва Тафардел вместо сбогом.
След това се отправя към кметството и се залавя веднага за работа. Това произшествие в църквата ще му даде материал за цели две сензационни колони в „Лозарска пробуда“ в Белвил-сюр-Сон. Когато прочетат този прекрасен вестник, хората ще узнаят с възмущение как една почтена търговска съпружеска двойка от Клошмерл бива тласната към развод, може би дори и към убийство от ревност от самите стражари на Църквата. Това е действително нещо ново!
Забелязал ли е някой това? Тогава, когато цял Клошмерл се вълнува, едно единствено лице не се вижда никъде, не може да се открие никъде — Бартелеми Пиешу, кметът. Този пресметлив човек, този проницателен политик — който всъщност е първопричината за цялата тази беда със своя писоар! — отлично знае цената на мълчанието, на отсъствието. Той оставя импулсивните, наивните да избързат и да се изложат. Оставя бъбривците да се наприказват, като очаква да зърне сред океана от празни думи някои полезни отломки от истина. Той мълчи, наблюдава, размишлява, претегля всички „за“ и „против“, преди да почне да движи клошмерлци като пионки върху шахматната дъска на амбициите си.
Бартелеми Пиешу вижда далеч, преследва своя, неизвестна на другите цел, за която знае само Ноеми Пиешу, жена му. Но тази жена е същински гроб. Затворен при това в желязна каса — това е най-голямата скъперница в Клошмерл, най-фалшивият човек, а това я е превърнало в най-полезната жена, която съдбата може да отреди на един кмет, в чиято община хората са буйни и трудно се водят. Добър съветник е тази Ноеми, същинска мравка, която все събира и никога не се уморява да трупа, като дори отива твърде далеч, та понякога трябва да я въздържат, защото греши в сметките си от прекалени сметки. Винаги готова да скара две семейства, ако от това може да спечели едно екю, да скочи от леглото още в тъмни зори, за да издебне някоя слугиня. Една жена, твърде взискателна към труда на другите, която счита, че е получила полагаемото си само когато изцеди и последната им капка пот, с една дума, прекалено обладана от стремеж за бърза печалба, ето единственият й недостатък. С такъв недостатък тя би създала богатство дори на някои нещастници, разорени от разни разсипници. И тъй като не е принуден да държи под око всичко, Бартелеми Пиешу може да отсъствува и да се занимава с важните си работи, като поверява изцяло ръководството на Ноеми. И то такова здраво ръководство, че хората често идват при него да се оплачат от суровостта на жена му. Заварват кмета винаги склонен да понамали нещо, без да се бои от загуба. Тези отстъпки са му създали име на сговорчив човек, гостоприемен, а не „куче“ за дребните хорица, чудесна репутация, която се дължи на начина му да казва, повдигайки рамене: „Жената е сторила това! А пък жените, нали знаете…“ За Пиешу обикновено казват: „Ако не беше жена му…“ Той има голяма полза от нея при уреждане на работите си, без да настройва срещу себе си общественото мнение.