Време е да разкрием големия план на Бартелеми Пиешу — до три години да стане сенатор на мястото на господин Проспер Луеш, настоящ сенатор, известен в добре осведомените среди като забележително вдетинен старец. Отслабването на умствените му способности не би представлявало сериозна пречка за възобновяване на мандата му, ако в противовес на това не бе удвоил проявите на една твърде скандална дейност. Старикът се интересува от момиченца по един много доброжелателен начин, но който все пак не може да бъде наречен филантропичен. Налага се от време на време да го затварят в някое болнично заведение, за да го отърват от яростното възмущение на някои личности и от искания за парични обезщетения, които да възмездят младите непълнолетни създания за неведението, загубено вследствие известни потайни демонстрации, впрочем чисто зрелищни. Тези похождения, потулвани досега, рискуват да нанесат значителна вреда на партията. Безспорно господин Проспер Луеш може да запелтечи, че неговият събрат, почитаемият господин Дьо Вилпуй, използува по същия начин свободното си от парламента време. Но господин Дьо Вилпуй е човек от десницата, възпитан на времето си от йезуитите, с които е запазил силни връзки. Всеизвестно е, че поставят този голям католик в челната редица на най-правоверните хора на нашето време, отличие, което му предоставя широко поле за действие, сиреч за извършване на малки простъпки, преди да се помисли да се усъмнят в неговата безупречност. Докато пък Проспер Луеш, негов политически съперник и верен другар в някои лудории — утеха в старческите години, — за нещастие, се е проявил на младини с известни напредничави идеи, някакво реформаторско оригиналничене. Макар че впоследствие дал убедителни доказателства за еволюирането си, най-напред като се домогнал с интриги до разни буржоазни почести, сетне като проявил пламенен патриотизъм в Бордо през 1914 година, после като настоявал от трибуната на Сената войната да бъде водена енергично и докрай, Проспер Луеш остана все пак човек с много врагове. Тъй като те не можеха да поставят на разглеждане почтеността му, поне недостатъчно успешно, зарекоха се да го настъпят по отношение на морала. Посредством господин Дьо Вилпуй, голяма клечка, осигурила неприкосновеността си, който говори за стария си приятел без някаква зла умисъл, десницата знае за похожденията му: „Чудно нещо — казва господин сенаторът Вилпуй със своя аристократичен фалцет, — ние с Луеш нямаме еднакви идеи, но имаме еднакви вкусове: обичаме все още малко зелените плодове, драги ми приятелю. На нашата възраст това съживява! Но трябва да призная, че Луеш проявява твърде любопитни инициативи в тази област… Прелестни хлапащини, драги мой! Нашият събрат е бил винаги новатор, това може да се забележи навсякъде!“ С една дума, налага се бързо да се отърват от господин Проспер Луеш, ако искат да избягнат някоя неприятна история. Бартелеми Пиешу знае това. Той маневрира. Осигурил си е вече подкрепата на някои хора и се надява да спечели Бурдия и Фокар, които трябва да дойдат в Клошмерл, но този път поотделно.
Щом стане сенатор, Пиешу ще омъжи дъщеря си Франсин, която сега е на шестнайсет години. Тя е вече хубава девойка, образована, с обноски, с които би могла да се яви във всеки салон. (Доста скъпо са заплатени тези обноски, и при това на калугерки!) За дъщеря си той има предвид Гонфалон дьо Бек от Бласе, старо благородническо семейство, чието финансово положение е в по-лошо състояние и от фасадата на замъка им, който все пак изглежда величествен върху хълма си в дъното на разкошен френски парк със стари, над двестагодишни дървета… Горди хора са тези Гонфалон дьо Бек, но имат нужда от позлатяване. Двайсетгодишният им син Гаетан ще бъде съвсем подходящ за Франсин след три-четири години. За него разправят, че бил малко глупав, този Гаетан, че не го бива нещо особено. Още по-добре, Франсин ще го държи здраво в ръцете си, защото обещава да стане енергична жена като майка си, зорка по отношение на парите, и освен това ще притежава и по-добро образование от майка си. Веднъж омъжена за този Гаетан, Франсин с титлата и богатството си ще бъде на равна нога с Куртбишеви и Сен-Шулови и над Жиродо, а самият той, Пиешу, ще укрепи политическото си положение чрез поддръжката на местните благородници.
Килнал шапка на темето си, опрял лакти на масата, кметът на Клошмерл премисля всичко това, дъвчейки бавно. Писоарът и боят в църквата трябва да спомогнат за осъществяването на плановете му. Близките му около него подтискат любопитството си и зачитат мълчанието му. Все пак на края на обеда Ноеми запитва: