Когато стана вдовица, при това богата, баронесата предпочете независимостта пред подчинението — чувствуваше, че не е създадена за него. Почна да води живот на широка нога, живот, който й струваше все по-скъпо, колкото повече навлизаше във възраст. Това темпо накърни сериозно богатството й и без туй ръководено с императорска волност и презрение към буржоазната дребнавост, неща, които винаги подриват наследствата. Посред войната тя изпадна в сериозни финансови затруднения и мъчителни сантиментални усложнения, които предвещаваха упадъка й. Тя се остави в ръцете на своя нотариус като в ръцете на хирург. Но не това беше най-тежкото. На четирийсет и девет години Алфонзин има един откровен и суров разговор насаме със себе си пред огледалото. От него тя извлече някои изводи и незабавно се зае да се съобрази с тях, и то с онази решителност, която тя влагаше във всичко. Първият и най-важният от тях беше да не крие повече сивите си коси. „Тялото получи щедро своя дял — каза си тя, — няма за какво да съжалявам. Сега трябва да остарея благоприличие и да не се оставям да се превърна в играчка в ръцете на безскрупулни нехранимайковци.“
Отказа се от апартамента си в Париж, намали до минимум прислугата си, отпрати майчински няколко юноши, привлечени от славата й и дошли да получат от нея една от онези дипломи за възмъжалост, която тя толкова дълго и толкова щедро бе раздавала на младежта. Прекарваше по-голямата част от годината в Клошмерл, почти цялата зима в Лион и реши да се помири с бога. Впрочем тя стори това без низост, гледайки на бога като на същество от нейния свят, което не би могло да й отреди да се роди д’Ешодай д’Азен, хубава и с буен темперамент, и да иска от нея да не се държи като знатна дама с всичките онези предимства, дадени й от нейния произход и природа. Убеждение, толкова дълбоко залегнало в нея, че никога, дори и когато жънеше най-големите си успехи, не беше се отказала съвсем от известни ритуали. Това беше времето, когато се доверяваше на един находчив тълкувател, отец Дьо Латаргел, който познаваше някои властни нужди, вложени от бога в нашето същество. Този йезуит с тънка, малко скептична усмивка се вдъхновяваше от една утилитарна доктрина, поставена в услуга на Църквата: „За предпочитане е — казваше си той — една грешница, останала в религията, отколкото извън нея. И още по-добре е, ако грешницата е някоя голяма личност. Човек изпъква в Рим, когато приведе примери за привързаност към Църквата на високопоставени лица.“
Търсейки някаква глуха линия, баронесата не извърши грешката да се отдаде на лицемерна набожност. Зае се с разни неща от потребност, за деятелност. В Клошмерл като председателка на децата на Мария тя се грижеше за правилния ход на работите в енорията, даваше съвети на кюрето Понос. В Лион ръководеше работилници за бедни жени и девойки, благотворителни комитети, виждаха я често и при архиепископа. Не забравяше, че е била някога хубавата Алфонзин, една от най-чествуваните жени от нейното поколение, и затова беше запазила властен тон, който не търпеше възражение, а пък на бурното си минало дължеше едно волнодумство, което не беше в състояние да ужаси висшите духовници — та нали те не биха могли да достигнат най-високите постове в Църквата, без да са опознали отблизо безсрамията! — но предизвикваше у простодушния Понос чисто селяшко смайване. Все тъй яка, понесла с лекота слаб излишък от тлъстини, последица от изоставянето на правилата на кокетството, баронесата все пак се оплакваше от няколко години насам от отслабване на слуха. Този малък недъг подсилваше още повече високия й аристократичен тон, а в тембъра на гласа й от критичната възраст насам се чувствуваше нещо мъжко. Това изтъкваше още повече резкия й характер.
Синът на Алфонзин, Тристан дьо Куртбиш, по-голям от дъщеря й, след като бе прекарал войната в генералните щабове, се намираше понастоящем в Централна Европа като аташе в посолство.
Младеж с представителна външност, той беше гордостта на майка си. „С тази осанка, която съм му дала, ще се справи навсякъде с всичко. Наследниците трябва само да се държат добре.“ Но пък в замяна на това по времето, когато баронесата се оттегли от светския живот, не виждаше да се очертава никакво предложение за женитба за дъщеря й Естел, вече на двайсет и шест години. Това пораждаше в нея някаква мъчителна прозорливост.
— Питам се — довери тя веднъж на маркиза д’Абена-Тезе — кой ли би пожелал да се обремени с тази отпусната дангалачка!