Впрочем тя признавате вината си за този неуспех. И ето как:
— Прекалено много съм обичала мъжете, драга приятелко; това личи по външността на бедната Естел. Затова и съм могла да изкарам сполучливи само момчета.
И наистина Естел представляваше карикатура на Алфонзин от времето на нейната хубост. От майка си бе наследила здраво телосложение. Но плътта около яките кости малко се тресеше и беше несъразмерно разпределена. В това тяло имаше твърде много лимфатичност и недостатъчно ум. Въпреки стихийните си пориви на буйна ездачка баронесата не беше лишена от женственост. Естел, обратно, беше подчертано мъжкарана. Хубавата долна устна на жените от рода д’Ешодай д’Азен, толкова сластно обещаваща, при нея направо се бе превърнала в бърна. Киселото изражение на госпожицата съвсем не подправяше блудкавата й тлъста анемичност. И все пак видът на тези грамади придаде на слабия плам на хилавия Оскар дьо Сен-Шул необичайна буйност. Този кекав благородник инстинктивно потърси в дъщерята на баронесата нещо, което да го допълни — килограмите и сантиметрите в ръста, които не му достигаха, за да бъде истински мъж, достоен за това име. Липсата на всякакви други кандидати ги принуди да го приемат, макар че зад монокъла си, крепен не без мръщене и гримаси, Сен-Шул, почти албинос, въртеше розовото си трескаво око на подплашена птица от кокоша порода. Бракът не беше блестящ, но предлагаше известни изгоди и запазваше достойнството. Оскар дьо Сен-Шул притежаваше в околностите на Клошмерл замък с доста внушителни размери, порядъчно порутен, и земя, която му даваше възможност да живее като рентиер, при условие че харчи разумно. Баронесата не си правеше никакви илюзии по отношение на зет си.
— Той е един неспособник — казваше тя. — От него би могло да се направи един депутат на тяхната Република!
И се бе заела енергично с това.
Най-сетне се чуха предпазливи стъпки на подпетени обуща. Онорин открехна вратата като подвижен крепостен мост, готов да се вдигне. Тя не обичаше да идват в къщи да й отнемат нейното кюре и минаваше за не особено гостоприемна към посетителите. Но с Алфонзин дьо Куртбиш работата беше по-друга. Дори пристигането на архиепископа не би предизвикало по-голяма изненада.
— Нима това е госпожа баронесата? — каза тя. — Господи, това е невъзможно!
— Тук ли е Понос? — запита баронесата с онзи тон, с който би казала „моите хора“.
— Да, тук е, госпожо баронесо! Ами че влезте де, ще отида да го повикам. Седнал е на хлад на сянка в градината.
Тя въведе баронесата, Естел и нейния съпруг в малък и тъмен салон, който не виждаше никога светлина и миришеше на мухъл. Домът на кюрето лъхаше на лула, на вино, на староергенско домакинство и на студена яхния.
— Бога ми — каза баронесата, когато прислужницата излезе, — църковната добродетелност мирише лошо! Какво ще кажете, Оскар?
— Действително, баронесо, добродетелите на нашия добър Понос ухаят малко, как да кажа, демократично. Да, демократично и народно. Ала нашето кюре общува най-вече с простодушните хорица и без съмнение те биха се изненадали, ако пастирът им би миришел на розова вода. По дяволите отива елитът в този век, баронесо! Ние плуваме по разбушувания океан на упадъка! Впрочем мисля, че нашият Понос има благородна душа въпреки, как да кажа, готварския дъх на обвивката, баронесо! Трябва, ако мога така да се изразя, човек да смърди като селяндурите, за да не го дразни миризмата им. Както ми казваше по времето на лудата ни младост моят приятел виконт дьо Кастелсоваж…
— Оскар — сряза го баронесата, — сто пъти вече сте ми повтаряли какво ви е казал по времето на лудата ви младост този виконт дьо Кастелсоваж, за когото винаги съм имала чувството, че е бил голям глупак!
— Добре, баронесо!
— А Понос е друг такъв глупак!
— Точно така, баронесо!
— И вие, Оскар…
— Баронесо?
— Вие сте мой зет, мой приятел. Примирила съм се с това. Естел винаги е вършела само нелепости!
Естел дьо Сен-Шул направи слаб опит да се намеси.
— Но, майко…
— Е, добре, какво, дъще моя? Намирам, че сте твърде туткава! Една Куртбиш, която разполага със съпруг, би трябвало да бъде по-жива.
В този миг с поруменяло от дейността на трудното храносмилане лице влезе кюрето, забързано и разтревожено същевременно.
— Госпожо баронесо — каза той, — голяма чест е за мен…
Ала баронесата нямаше настроение за блудкави любезности.
— Без светена вода, Понос! — отвърна тя. — Седнете и ми отговорете. Аз председателка ли съм на децата на Мария или не?
— Разбира се, госпожо баронесо.
— Не съм ли аз най-голямата благодетелка в енорията?