— Това е безсъмнено.
— Не съм ли аз, Понос, баронеса Алфонзин дьо Куртбиш, родена д’Ешодай д’Азен?
— Да, госпожо баронесо, така е! — отвърна ужасен Понос.
— Склонен ли сте да признаете правата, произтичащи от произхода, или сте се спогодили със санкюлотовците? Нима сте един от онези кръчмарски свещеници, Понос, които твърдят, че дават на религията насоки… Обяснете му, Оскар, не разбирам нищо от политическия ви жаргон.
— Навярно, баронесо, имате предвид това ново демагогско и противолегитимистко християнство, което ласкае масите? Именно за него намеква баронесата, драги ми Попие. Тя би желала да пресече проникването на крайните социални доктрини в религията, които и придават едно, как да кажа, анархистично и вредно направление, якобинско и действително богохулно, което в разрез с нашите стари френски традиции, чиито представители, как да кажа, наследствени и осветени, сме ние тук, помазани представители, драги ми Понос — нали така, баронесо? — ни води право към…
— Е, стига толкова, Оскар! Смятам, че сте разбрали, Понос?
Вълненията през този злополучен ден бяха смазали клошмерлското кюре. Понос беше устроен да следва обикновените, незаплетени пътища, по които Лукавият не е поставил клопки. Той замънка уплашено нещо и няколко пъти направи движението, което съпровождаше „Dominus vobiscum“ [Бог с вами (лат.). — Б. пр.].
— Боже мой, баронесо… Животът ми е чист, не съм проявил нечестива горделивост. Аз съм един смирен благонамерен свещеник. Не виждам защо ми отправяте такива страшни обвинения?
— Как, Понос, нима не разбирате? Какъв беше този тревожен камбанен звън, който вдигна на крак цялата долина? Какъв е този скандал в църквата ви? И нима аз трябва да узнавам за тези неща от чужди хора? Ваше първо задължение, господин свещеник, беше да дойдете да доложите на господарката на замъка в Клошмерл. Замъкът и свещеническият дом, Благородничеството и Църквата, трябва да вървят ръка за ръка, не знаете ли това? Вашата апатия, господин Понос, налива вода в мелницата на тези голтупановци. Значи, ако не си бях дала труд да дойда, нямаше да узная нищо, така ли? Защо не дойдохте?
— Госпожо баронесо, имам само един лош велосипед. На моята възраст не мога вече да изкачвам нагорнищата. Краката ми се подкосяват и се запъхтявам.
— Можехте да поискате да ви услужат с някое от онези бензинови пукала, които се катерят навсякъде, и да се метнете на него. Вие сте един равнодушен бранител на вашата вяра, бедни ми Понос, огорчена съм, че трябва да ви го кажа. И сега какво възнамерявате да правите?
— Тъкмо за това и мислех, госпожо баронесо. Молех бога да ме просветли. Има толкова скандали.
Кюрето Понос въздъхна дълбоко и се хвърли в най-опасното.
— Госпожо баронесо, вие не знаете всичко. Познавате ли младата Роз Бивак от нашите деца на Мария, тъкмо сега навърши осемнайсет години?
— Не е ли това една малка пуйка, доста пълничка, бога ми, която постоянно се изчервява? И дето не пее чак толкова фалшиво, колкото другите гъски от братството?
Кюрето Понос изрази с отчаяна мимика, че не би могъл, без да престъпи християнската любов към ближния, да се съгласи с подобно описание. Все пак той не отрече.
— Е, добре — поде баронесата, — какво е сторило това дете? Би могло да му се даде опрощение и без изповед.
Кюрето Понос се обърка.
— Дали са му съвсем друго нещо, госпожо баронесо! Трябва да се подготвим за едно зачатие, което няма да бъде… хм… непорочно, уви!
— Какво означава този патос? Да не би да искате да кажете, че е бременна? Ами че тогава кажете го, приятелю. Кажете: направили са му дете. Та на мен не са ли ми правили същото и не съм умряла от това! (Естел, дъще, изправете се!) Направили са дете и на уважаемата ви майка. Това съвсем не е нещо отвратително.
— Не толкова това ме огорчава, госпожо баронесо, колкото липсата на бракосъчетание.
— По дяволите, не ми мина през ум такова нещо!… Е, добре, драги ми Понос, хубави работи вършат вашите деца на Мария! Не знам на какво ги учите в тези ваши събрания!…
— О, госпожо баронесо! — възкликна клошмерлското кюре, до крайна степен изплашено и огорчено.
Много се бе страхувал да предаде тази новина на председателката. Боеше се от упреците й или от нещо още по-лошо — да не би да подаде оставката си. Но баронесата попита:
— Знае ли се кой е фамозният хитрец, който е бил толкова несръчен?
— Искате да кажете, госпожо баронесо, този… хм…
— Да, Понос, да. Не приемайте този целомъдрено свенлив вид. Знаете ли името на този загубеняк, който е откъснал нашата Роз?
— Да, това е Клодиюс Бродкен, госпожо баронесо.
— Какво работи това момче?
— Служи в полка. Дошъл в отпуск през април.