Притиснат между две толкова настървени сили, абатът Понос не знаеше към кой светец да се обърне. Опита се да успокои Тафардел:
— Господин учителю, никога не съм ви притеснявал във вашата преподавателска дейност. Питам се в какво можете да ме упрекнете. Не съм засегнал никого…
Но вдигнатият показалец на Тафардел вече силно подчертаваше една дълбоко човешка максима, допълнена от самия него:
— Trahit sua quemque voluptas… et pissare legitimum! [Всеки го влече собственото удоволствие… и законното желание да пикае. — Б. пр.] Навярно, господине, за да укрепите още повече вашето господство, бихте предпочели да се увеличават както в онези времена на гнет мръсните локви, образувани от препълнените мехури? Това време отмина, господин Понос! Светлината се разстила навред, прогресът крачи неудържимо, отсега нататък народът ще пикае в специално пригодени постройки, държа да ви заявя това! Урината ще мокри плочата и ще се стича в канализацията, господине!
Тази странна кратка реч превишаваше това, което търпението на баронесата можеше да понесе. Още отначалото тя беше подложила Тафардел под прекия огън на страшния си лорнет. И неочаквано, с невиждана наглост, с онзи глас, който бе подчинявал сърцата и бе водил ловните хайки с кучетата, тя каза:
— Кое е това отвратително нищожество?
Скорпион да беше открил в широките си гащи, учителят нямаше да подскочи така. Треперещ от ярост, която караше очилата му да играят зловещо, макар че познаваше по лице баронесата — както всички в Клошмерл, — той извика:
— Кой се осмелява тук да оскърбява един член на преподавателското тяло?
Смешно слаб апостроф, който не беше в състояние да смути борец като баронесата. Когато разбра с кого има работа, тя отвърна с обидно спокойствие:
— Последният от моите лакеи, господин преподавателю, има по-добри познания по вежливост от вас. Никой от моята прислуга не би дръзнал да се изрази по такъв просташки начин като вашия пред баронеса дьо Куртбиш.
При тези думи великата якобинска традиция вдъхнови Тафардел. Той рязко отвърна:
— Вие сте бившата благородница Куртбиш? Гражданко, подритвам с крак вашите подмятания. Било е времето, когато гилотината бързо би ги възмездила.
— А пък аз гледам на вашите скучни и смътни речи като на нелепости на глупак! Било е време, когато хората от моето съсловие чисто и просто са бесели дръвниците от вашата порода, като обаче преди това надлежно са ги натупвали по задника на публично място. Добра система за възпитание на селяндурите!
Разговорът вземаше твърде лош обрат. Притиснат между две течения, които не зачитаха християнския неутралитет на неговото жилище, горкият абат Понос не знаеше кого да слуша и чувствуваше как по тялото му, потънало в новото му расо, се стичаше пот от притеснение. Имаше достатъчно основания да щади благородничеството в лицето на баронесата, най-щедрата благодетелка в енорията. Но също така достатъчно основания имаше да щади и Републиката в лицето на Тафардел, секретар на една община, която по закон беше собственик на свещеническия дом и определяше наема му. Всичко изглеждаше като че загубено в този миг, като че щеше да се стигне до крайния предел на невъздържаността, когато една съвсем забравена дотогава личност прояви колкото блестящо, толкова и навременно самообладание, като пое в ръцете си спора с решителност, за която не я смятаха за способна.
От появата на Тафардел насам Оскар дьо Сен-Шул потръпваше от радост. Този неоценен благородник притежаваше действителен талант да съставя неуморно сложни тържествени фрази, толкова много отрупани с вметнати изречения, че нещастникът, подложен на тази диалектика, чувствуваше как мисълта му почва да блуждае из криволиците на Сен-Шуловите разсъждения, където най-накрая се объркваше и не можеше да се измъкне. За съжаление, хокан постоянно от една тъща, която се отнасяше с хората, сякаш държеше бич в ръка, и обречен на мълчанието на една навъсена съпруга, чиято изобилна плът го държеше в плен, Оскар дьо Сен-Шул рядко намираше случай да прояви способностите си. И страдаше от това.
Още от първите думи на Тафардел той разбра, че случаят изпречваше на пътя му опасен противник, бъбривец от неговата класа, с когото би било приятно да се продължи спорът. И затова очакваше с изпълнена със слюнка уста, нещо, което предшествуваше при него словесния прилив, да се появи и най-малката междина в репликите, за да се нахвърли върху този жилав полемист и да го обсеби за себе си. Най-сетне настъпи мълчание след последния отговор на баронесата. Сен-Шул веднага пристъпи две крачки напред: