— Позволете, бих искал да кажа няколко думи. Аз съм Оскар дьо Сен-Шул, господине. Господин?
— Ернест Тафардел. Но аз не признавам никой светец [Игра на думи: saint на френски значи светец. — Б. пр.], гражданино Шул.
— Ще бъде така, както желаете, драги ми дьо Тафардел.
Трудно е за вярване. Тази частичка, вмъкната от човек, който я носеше по наследство, подействува като балсам върху честолюбието на учителя. Тя го предразположи благосклонно към Сен-Шул, а това даде възможност на последния да започне блестящо:
— Позволявам си да се намеся, драги ми дьо Тафардел, защото ми се струва, че положението, до което са ни довели две еднакво достойни за уважение доктрини, всяка от тях със своите възвишени сфери и със своите, как да кажа, своите зони на човешка погрешимост, струва ми се, казвам, че се чувствува необходимостта от един безпристрастен арбитър. Във ваше лице, служителя с всеотдайно сърце, аз поздравявам един прекрасен образец от онази благородна плеяда възпитатели, нагърбили се с деликатната задача да формират новите поколения. Аз поздравявам във ваше лице въплъщението на чистия първичен дух, на същественото в него и на, как да кажа, на гранитното в него, да, на гранитното, защото върху тази неразрушима канара се опират основите на нацията, на нашата скъпа страна, обновена от големи народни движения, които несъмнено ще се въздържа да одобря безрезервно, но чийто принос също така ще се въздържа да отрека, защото от едно столетие насам те прибавиха великолепни илюстрации в книгата на френския гений. Ето защо аз не се колебая, свободомислещи и републикански преподаватели, да ви обявя за наследствено тяло. А ние не сме безразлични към нищо, което е наследствено. На това основание, драги мой, вие сте един от нашите, аристократ по ум. Дайте си ръката! Нека скрепим едно споразумение над партиите с единственото желание да спомогнем за взаимното си усъвършенствуване.
Тъкмо когато беше почти готов да отстъпи пред този любезен човек, Тафардел реши да изтъкне отново своите убеждение.
— Аз съм последовател на Жан-Жак Русо, на Мирабо и на Робеспиер. Държа да напомня това, гражданино!
Оскар дьо Сен-Шул, който се бе приближил, бе ударен в упор от лошия дъх на Тафардел. Той почувствува, че красноречието на учителя беше опасно и че не трябваше да се опълчва срещу него в затворено помещение.
— Всички искрени възгледи са оправдани — каза той. — Но нека излезем на въздух навън. Ще ни бъде по-приятно. Баронесо, ще се върна след малко.
— Исках да съобщя нещо на господин Понос — забеляза учителят.
— Драги мой — отвърна Сен-Шул, като го поведе навън, — разбирам много добре за какво се касае. Ще предадете съобщението на мен. Аз ще бъда ваш посредник.
Скоро след това баронесата ги завари пред църквата в оживен разговор, видимо очаровани един от друг. Оскар дьо Сен-Шул боравеше енергично с думите и подчертаваше разгъването на дългите си сложни изречения, като полюляваше на шнура монокъла си с такава твърда увереност, каквато тъща му не беше виждала никога досега у него. Педантичният му тон я раздразни — тя не искаше да приеме, че този момък би могъл да не бъде такъв кръгъл глупак, за какъвто го бе обявила веднъж завинаги. След като бе вече категоризирала хората, умствено и социално, нямаше какво повече да преразглежда това.
— Оскар, приятелю — каза тя пренебрежително, — оставете тази личност и елате. Тръгваме си.
Тя дори и не погледна нещастния Тафардел, който при това беше готов да я поздрави. И наистина учителят бе пленен от изисканите обноски на Сен-Шул, придружени от подобни ласкателства: „Какво пък, драги мой, вие и аз, ние двамата представляваме културната прослойка — елитът, бих казал, — в този край на невежи. Нека станем приятели! И направете ми удоволствието да дойдете някой ден в замъка. Ще бъдете приет без преструвки като свой и ще разменим някои мисли. За издигнатите умове винаги е от полза да общуват помежду си. Казвам това както за вас, така и за себе си.“ Унизителното високомерие на баронесата възвърна на учителя първоначалния жар на духа, подсилен от яда му при мисълта, че за малко не бе измамен от тези хора. Нима не беше вече помислил, докато Сен-Шул говореше, да поизмени статията си в „Лозарска пробуда“, да смекчи изразите?… Да смекчи ли? Щеше да ги подсили, да, и да вмъкне и един хаплив намек по адрес на Куртбиш, тази непоправима особа!
— Ще видят те — изсмя се злъчно той — какво става, когато се намеси пресата!
Така тази среща, която можеше да доведе до уталожване на страстите, обратно, породи ново озлобение, чиито последици щяха да вдигнат голям шум.