А пък баронесата заяви на кюрето Понос, че има намерение да поеме в свои ръце работите на енорията, по-точно, при най-малкото произшествие да отиде при архиепископа. Кюрето на Клошмерл се ужаси.
XIII
Интермедии
— Вие ли сте, мила? Ах, кажете ми, бедна моя госпожо Никола, вярно ли е всичко това, което ми разправиха? Сполетяло ви е нещо наистина ужасно…
— Ужасно, точно така е, както казвате, госпожо Фуаш!
— Горкият господин Никола, казаха ми… Ударен е бил зле… в едно твърде деликатно място…
— Представяте ли си, госпожо Фуаш! Много съм разтревожена…
Наведена през тезгяха и с ръка пред устата, госпожа Никола даде пълни сведения:
— Целите са му посинели — каза тя полугласно. — Целите са му посинели от силния удар! По това съдете как само го е ударил онзи проклетник…
— Целите посинели! Боже мой, какво разправяте, госпожо Никола! Лоши хора има на тоя свят наистина! Целите посинели, господи боже мой…
— Ами пък колко са подути…
— Подути ли, казвате?
Госпожа Никола прилепи един до друг свитите си юмруци, за да покаже твърде отчайващите размери на две еднакви части.
— Ей такива…
На свой ред госпожа Фуаш прилепи свитите си юмруци, за да си представи тези чудовищни форми, които надхвърляха границите на въображението.
— Ей такива! — изстена почтената търговка на тютюн с безкрайно отчаяние. — Това е ужасно, което ми казвате, госпожо Никола!… Докторът видя ли ги? Какво мисли за това?… Няма да остане така осакатен, нали, милият ви господин Никола? Каква загуба ще бъде за енорията, ако такъв хубав мъж като него не би могъл вече да се върне в църквата в униформа! Не ще и дума, че тъкмо представителната му външност е породила завист, нека си го кажем — в неделните дни човек не се насищаше да му се любува… Веднъж — говоря ви за отдавнашни неща — на моя Адриен също му се подуха вследствие силен напън. Но те наистина бяха много по-малки — като кокоши яйца от дребната порода… Докато пък при вас… Ей такива, казвате?… Просто да не повярваш, бедна моя мила госпожо! Навярно е съвсем съсипан от тази беда вашият господин Никола? Напълно бил импотентен, разправят, а?
— Трябва да лежи неподвижно. Нали знаете мъжете. Всичко се крепи на това при тях. Отразява се на цялото им тяло, както казва докторът.
— Разбира се, нали! Чудно нещо, каквито са силни, как могат да бъдат толкова крехки на едно място! А пък и много е изложено на удар, като си помисли човек!… Как го лекувате?
— Пълен покой в леглото, и компреси — мажат се с някакви лекарства и трябва да се държат в памук и да не се тръскат. Тази работа ме тревожи, много се вълнувам.
— Това е съвсем понятно. Да, наистина ви съжалявам!…
— Имах си и без туй достатъчно грижи с моите разширени вени и хернията си. А и Никола въпреки здравия си вид страда от коремно разстройство и лумбаго.
— Всеки си има своите болки, така е! Но защо стоите права? Елате седнете, мила моя. Ще пиете чашка кафе с мен, нали, да се посъвземете. Тъкмо приготвих съвсем прясно. Разтревожена сте от подуването, напълно ви разбирам. Целите са посинели, казвате? Не бива да унивате, бедна мила госпожо! Ами че минете отсам, госпожо Никола! Като оставя вратата отворена, ще виждам кой влиза. Ще трябва час по час да ставам, но това няма да ни попречи да разговаряме…
Простодушна женица, дошла да купи тютюн за мъжа си, госпожа Никола стана жертва на съчувствените излияния на госпожа Фуаш, излияния, които в Клошмерл минаваха за проява на най-висока светска изтънченост. Смятаха продавачката на тютюн за много възпитана личност, от добро семейство, изпаднала неочаквано в бедствено положение след смъртта на едни образцов съпруг, призван за най-високи административни длъжности. Госпожа Фуаш си служеше съвършено с известна патетичност, която много трогваше добрите женици, а репутацията и на личност с изискани обноски вдъхваше доверие. Всепризнато беше, че никой в градеца не можеше по-добре от нея да разбере всеки и да му даде разумен съвет. „Какво ли не съм видяла! — казваше тя. — И при това в доброто общество, мила моя! На баловете на Лионската префектура, с най-отбрания свят, отивах на тях, драга моя госпожо, така, както вие влизате в моя магазин. Но всичко се промени това е; и като си помисля, че бях толкова близка с жената на префекта от онова време, просто както говоря сега с вас, а ето че на стари години трябва да свивам фунийки, кажете ми само! Наистина от високо слязох, мога да се похваля с това, но твърде тъжно е, като си помисли човек… Най-сетне това е животът! В злочестината трябва да съумеем да стоим над нея, както се казва!“ Тези думи предават накратко почти цялата легенда, измислена и разпространена от самата госпожа Фуаш. Легенда, в която имаше известни преувеличения. На времето Адриен Фуаш наистина служеше в Лионската префектура, само че на длъжност портиер. На тази си служба, заемана от него в продължение на двайсет години, той се отличи с неизтощимата си издръжливост в игра на карти, способността да изпива по дузина чашки абсент всеки ден и забележителната си сръчност на билярд, качества, които превръщаха този човек с каскет в необходим компаньон на писарушките, постоянни посетители на кафенето. И понеже пък от своя страна госпожа Фуаш се наемаше на драго сърце с любовните поръчения на тези господа от канцелариите — получаваше писма за тях скришом от жените им, — семейство Фуаш се радваше на всеобща почит и беше съумяло да направи тъй, че всички тези хора да се чувствуват задължени към него. Когато Фуаш изпадна в делириум тременс [Състояние на безсъзнание и бълнуване, придружено с треперене на тялото и крайниците у алкохолиците. — Б. пр.] и скоро след това умря, приеха, че този печален край бе последица от преданата му служба. Дадоха тютюнопродавница на вдовицата му, имайки предвид, че тя знаеше тайни, които биха предизвикали драми в двайсет семейства.