Госпожа Фуаш се настани на седалката в Клошмерл с достойнството на знатна дама, която наскоро е преживяла жесток удар. Малко по малко тя възвеличи прекомерно своето минало. Някои твърде невежи нейни езикови похвати биха могли да разкрият прекалено богатото й въображение. Но на клошмерлци, що се отнася до класическите езикови обрати, им липсваше компетентност, а техният начин на изразяване си имаше свои характерни тънкости. Знатният произход на госпожа Фуаш не бе поставен под съмнение, защото това беше изгодно за местното честолюбие. Поставена над тривиалното, на госпожа Фуаш се доверяваха най-интимните тайни. А тя твърде разумно се грижеше за разпределението им.
И този път благодарение на усърдието на достопочтената продавачка на тютюн всички жени в Клошмерл скоро научиха за мъчителната беда, сполетяла долната част [Непреводима игра на думи: oeuvres vives на френски е морско понятие, което означава потопена част на кораба, а в буквален превод — живи дела, деяния. — Б. пр.] на Никола. Злочестината му породи вълна от съчувствие към него. Десет дни по-късно, когато швейцарецът се появи отново по главната улица, като пристъпваше предпазливо и се опираше на бастун, трогнатите от вида му жени си подхвърляха след него от прозорец на прозорец, издигнали към небето притиснатите си един до друг юмруци:
— Ей такива…
— Представете си само!
— Просто не смее да си ги представи човек…
— Да, имате право, не смее да си ги представи!
— Навярно представляват страшна гледка! — казваше по-високо от другите Каролин Лалиш от долната махала, като въздишаше ужасена. Но тези преструвки не можеха да измамят никого, защото всички знаеха, че Каролин Лалиш е най-любопитната жена в Клошмерл, сто пъти залавяна да гледа скришом през дупките на ключалките.
Натъртените жлези на Никола придобиха широка известност, новите им размери занимаваха много умовете на жените. Госпожа Фуаш подхранваше с малки подмятания любопитството — чрез умело дозирани клюки. И когато един ден забеляза, че интересът спада, тя подхвърли друга голяма новина:
— А сега пък кожата им почнала да се бели!
Така общественото любопитство отново се разпали.
Роз Бивак отива при баронесата по пътя, който лъкатуши в продължение на четири километра между Клошмерл и гордия замък на Куртбишеви, построен в окрайнината на най-близката гора, на чийто фон се и откроява. Оттам той надменно властвува над долината и в продължение на векове погледите на смирените клошмерлци са се отправяли неволно нагоре към замъка, който те са считали като неизбежна връзка между тяхното обществено положение и небето. В съзнанието на Роз Бивак е останало нещо от тази представа. Малката е изпълнена с покорност, и то до такава степен, че не е разбрала от толкова вида покорности, втълпявани й отвред, кои да предпочете и кои да отхвърли. Именно тази похвална послушност е причина за позора й. Защото, подчинявайки се по този начин на всичко и на всички, тя се е подчинила съвсем простичко и на Клодиюс Бродкен, без много-много да направи разлика между това подчинение и другите, които всъщност не и тежат. Тази малка Роз Бивак съвсем прилича на своите прабаби, онези жени от средновековието, незначителни, потъващи веднага в забрава през целия този низ от векове в същата тази долина на Клошмерл, където са вършели потайните си работи, раждали са, кърмели са и са се мъчили като добитъка в обора, без да разсъждават, без да се бунтуват, и накрая са си отивали от света, където присъствието им е минавало незабележимо, без да са разбрали много нещо от невероятната одисея на размножаването, която ги е създала и е поддържала живота им. Съвсем прилича на онези жени от миналите времена малката Роз Бивак — като тях тя не мисли много и никога не умува, подчинена на мъжете, на влиянието на луната, на рутината, на повелите на природата и на установените потребности, защото е приучена на пасивна покорност. И затова не изпитва нито угризения, нито в действителност тревога. Само малко е учудена, защото й се случват удивителни работи, но това учудване отстъпва пред чувството на неотменима предопределеност, достигнало непокътнато и до нея, едно от най-силните чувства на човечеството. Тя върви и си мисли: „Добре де, какво…“ и „Добре де, това е…“ — изрази, които представляват полюсите на умствената й дейност, прекъсвани понякога от „Чудна работа…“ и „Нищо не мога да сторя, какво сега…“ Дори не е съвсем сигурно, че тя наистина мисли. Тези думи отразяват по-скоро лутаниците на една мисъл в такова зародишно състояние, че тя дори не може да прозре широтата, до която мисълта е способна да достигне. Роз Бивак е цялата изпълнена, пронизана от приятни трепети, породени от сияйното небе, от свежия въздух, от слънцето, от красотата на природата, ала тези усещания, които тялото й чувствува, не подхранват никакви размишления в мозъка й. Вижда един гущер в краката си, малка зелена светкавица. Казва си: „Едно малко гущерче!“ Стига до един кръстопът, колебае се, решава: „Да, оттук трябва, това е правият път!“ Поти се и мълви: „Горещо е, няма какво!“ Чрез тези забележки тя е обхванала и е изразила цялостно отношението си към гущерчето, горещината и колебанията си.