— Той й правил, виж я ти! Правил ви е, защото вие сте го оставили да прави, малка гъска такава!
— Не можех да му попреча, госпожо баронесо — казва простодушно бившето дете на Мария.
— Но тогава, глупачке — извиква баронесата, — първият срещнат лигльо може да получи всичко от вас, така ли? Погледнете ме, госпожице. Отговорете.
На този упрек Роз Бивак противопоставя силата на убеждаването. Съзнанието, че казва истината, й вдъхва смелост:
— О, не, госпожо баронесо! Още колко други момчета се въртяха около мен! Никога не съм ги послушала… Но с Клодиюс някак си ми е по-друго.
Баронесата разпознава гласа на страстта. Тя затваря очи и потъва в спомени, които изобилствуват с подобни случаи на непреодолима слабост. Когато отново ги отваря, по лицето й е изписано снизхождение. Само с един поглед, поглед на познавач, тя преценява Роз Бивак, трътлеста и свежа.
— Добра малка кобилка! — казва тя, като я погалва по бузата. — Я ми кажете, дете мое, говори ли ви за женитба този хубавец, на който не може да се устои?
— Клодиюс сигурно ще се съгласи да се съберем, но Оноре и Матюрен не могат да се разберат за заграденото лозе на Бон-Пант.
Роз Бивак изведнъж заговорва с уверен тон — алчността заедно с покорността е един от основните инстинкти, които е унаследила от жените от нейната порода. Същинска земевладелка е тази малка, която, макар и млада, знае стойността на едно лозе с хубаво изложение. А баронесата, напротив, няма представа за това, тъй като е твърде знатна дама, за да седне да проявява дребнавост. Роз Бивак трябва да й обясни причината за спора между двете семейства. И сега върши тъкмо това, плачейки като същинска Мария-Магдалена. Докато я слуша, баронесата забелязва, че този порой от сълзи не разваля чертите на лицето й. „Щастлива възраст — мисли си тя. — Ако се разплача по същия начин, бих се нагласила много хубаво. Трябва да си млад, за да си позволиш да страдаш…“
И приключва:
— Бъдете спокойно, дете мое. Ще отида да раздрусам тези пинтии, и то много скоро. Ще си го имате, вашия Клодиюс, и лозето отгоре, обещавам ви.
Сетне казва на себе си:
— Ще се заема да сложа малко ред в този край на нехранимайковци.
Оглежда още веднъж Роз Бивак, толкова простичка, разведрена, която току-що преминалият дъжд е посмачкал. „Прелестно глупавичка и толкова естествена!“ И когато я отпраща, й казва:
— А пък аз ще бъда кръстницата. Но за в бъдеще внимавайте, дяволче такова!
Усмихва се и добавя:
— Впрочем тогава няма да има вече значение. Има значение само веднъж. И всъщност това е един хубав начин да се ожени човек по-рано. Онези, които са чакали твърде много, се колебаят да направят решителната крачка. Жените имат нужда от толкова много безразсъдство…
Тези думи не са предназначени за малката Роз Бивак, която вече се отдалечава, а и не би ги разбрала. Сега само нейният Клодиюс й е в главата. Уговорили са се да я чака на шосето, на половината път между замъка и градеца.
— Какво ти каза, лошо или добро? — пита Клодиюс още щом я вижда.
Роз Бивак разправя по свой начин срещата, а Клодиюс, който я е прегърнал високо, до гърдите, я целува по бузата.
— Е, доволна ли си? — пита той.
— Oh, oua! [(Фр. диал.) — О, да! — Б. пр.]
— Видя ли, като ме послуша, сега ще се омъжиш преди другите.
— Avoua ta, mon Claudius! [(Фр. диал.) — С теб, мой Клодиюс! — Б. пр.] — отвръща тя тихо, премаляла.
Те се гледат, те са щастливи. Денят е прекрасен, много горещ. Термометърът навярно показва трийсет градуса на сянка. Нямат какво повече да си доверят. Слушат доброжелателния концерт, който птиците дават в тяхна чест. Вървят мълчаливо. Клодиюс казва:
— Още три седмици такова време, и виното ще стане екстра!
Иполит Фонсиман беше хванал ангина. Този висок хубав момък имаше нежно гърло. От няколко дни вече той пазеше стаята, а това създаваше грижи на Адел Торбейон. Не само грижи, би трябвало да добавим, но също така и удоволствие, и изкушение. Грижи — като хазайка, която поемаше отговорност за всеки болен под нейния покрив. Удоволствие — понеже Фонсиман през това време, докато не излизаше от стаята си, се изплъзваше от влиянието на една друга жена. И най-сетне изкушение — защото Адел Торбейон тайно хранеше към своя пансионер твърде нежно чувство, породено не само от физиката на секретаря на съда, но и от желание да вземе превес над Жудит Туминьон, ненавижданата съперница победителка. Тази мисъл за отмъщение, която дремеше от години в нея, представляваше може би основната причина за влечението й към Фонсиман. Много жени ще разберат това чувство.