Една сутрин, докато Артюр Торбейон се намираше в избата, зает с пълненето на бутилки с вино, Адел Торбейон се качи в стаята на Иполит Фонсиман да му занесе някакво горещо лекарство за гаргара, приготвено по предписанията на доктор Мурай. („Не може човек да изостави това момче и ако то чака само на своята Жудит да го гледа, може и да умре, горкото!“). От предния ден духаше лош югозападен вятър, предвестник на буря, но тя все още не се разразяваше и всички отпуснати фибри на Адел Торбейон зовяха нещо, което би сложило край на тази отпадналост, на тази потиснатост, която сковаваше краката и стягаше гърдите й. Това беше някакво смътно желание да избухне в сълзи, да се почувствува беззащитна, да въздиша и да надава несвързани викове.
Тя влезе в стаята и се приближи към леглото, където страдащият Фонсиман усещаше как силите му се възвръщат, стимулирани от трескави блянове. Появата на хазяйката му така навреме конкретизира бляновете му, че той обгърна бедрата на Адел Торбейон — а те бяха широки и яки, и много приятни за пипане — с онова изражение на капризно и болно дете, което има нужда да бъде глезено. Неизказана, успокояваща сладост заля тялото на Адел Торбейон, сякаш най-сетне бурята се разразяваше и първите едри дъждовни капки освежаваха изгарящата й кожа. На възмущението й му липсваше сила.
— Не мислите какво правите, господин Иполит! — промълви тя недостатъчно строго.
— Напротив, твърде много мисля за това, хубава Адел! — отвърна хитрецът, възползувайки се от затрудненото положение на хазяйката си, която държеше подноса, за да отиде още по-далеч в действията си.
И за да докаже, че сочната личност наистина изпълваше мислите му, той й разкри недвусмисленото доказателство за това. Всяка клетва в сравнение с него би била смешно слаба. Силно смутена, кръчмарката се опита да брани честта на Артюр Торбейон с импровизирани доводи, които бяха доста несъстоятелни:
— Но помислете, господин Иполит, цялата кръчма долу е пълна с хора!
— Тъкмо затова, хубава Адел — каза покоряващо коварният млад човек, — не бива да караме хората да чакат!
С ловко движение той спусна резето, което можеше да се достигне откъм горната част на леглото.
— Затваряте ли ме, господин Иполит, това не е хубаво! — прошепна кръчмарката.
След като за всеки случай си запази това алиби, без повече превземки, като истинска търговка, която знае добре цената на времето, Адел Торбейон кротичко се предаде. Тази добра жена криеше под равнодушния си вид и невзрачните си тоалети истински таланти и прекрасни телесни изненади, много подкрепителни за един възстановяващ силите си човек, които секретарят на съда оцени високо след дългите дни диета. За кръчмарката изпитаното удоволствие беше не по-слабо. Фонсиман проявяваше много добри, вещи маниери в любовта, онова изкуство на нюансите, на преходите, онова находчиво превъзходство на мъжете, които работят всекидневно с мозъка си. („Какво нещо е интелигентността, във всичко си личи!“, мислеше смътно Адел, докато изживяваше насладата. И изведнъж една мисъл просветна в подсъзнанието й, подготви апотеоза на блаженството й: „А пък Артюр пълни бутилките с вино…“) Да, този изкусен, този очарователен Фонсиман беше нещо по-друго от Артюр Торбейон, който беше як мъж наистина, но зле използуваше силата си и беше лишен от всякакво въображение.
— Все пак — каза след това Адел Торбейон със закъснял срам, докато вълнението на щедрата й гръд се успокояваше, — все пак никога не можех да допусна това от вас, господин Иполит!
Тези двусмислени думи можеха да бъдат или похвала, или снизходителен упрек. Ала Фонсиман беше получил в отплата твърде много, за да изпита каквато и да е тревога. Убеден в това, той си позволи да бъде престорено скромен:
— Не сте ли твърде разочарована, бедна моя Адел? — запята я той лицемерно, и то с такова изражение, сякаш я съжаляваше и същевременно се извиняваше.
Кръчмарката падна в клопката, която суетността на хубавия момък й постави. Изненадана, че едно дълго отлагано нещо бе извършено толкова просто, тя беше все още изпълнена с доволство и благодарност. И тази признателност тя изрази по следния начин:
— О, господин Иполит, веднага се вижда, че имате образование!
— Толкова, колкото да държа писалката ли?
— Ах, какъв сте хитрец все пак! — каза нежно Адел, като погали по косата своя пансионер.
Тя вече чувствуваше как някакво ново вълнение се надигаше в странно раздвижените й недра. Но съзнанието за дълг надделя. Като се откъсна от повърхностните ласкателства, с които от куртоазия секретарят на съда разточително я обсипваше, тя грабна своя поднос и каза: