Монтежурци се бяха промъквали няколко пъти нощем в Клошмерл. Не ги бяха видели нито кога пристигаха, нито кога си отиваха, но някои жители на градеца бяха чули шум от гласове и профучаващи велосипеди, нещо, което навярно съвпадаше с измъкването на злосторниците. На сутринта откриваха следите от появата им: обидни изрази, написани на вратата на кмета, на „Галери Божолез“ и на доктора — доказателство, че монтежурци бяха много добре осведомени. Една нощ обявите пред общината бяха разкъсани, а стъклата на кметството строшени. Една сутрин намериха боядисан в червено войника на паметника на падналите през войната, гордостта на Клошмерл — млада жена, символизираща Франция, бе поставила ръка върху рамото на войник с енергично лице, който я закриваше с тялото си, насочил щика си напред.
Войникът на паметника осъмна целият червен сред главния площад — можете да си представите какво впечатление бе направило това! Един всеобщ вик се издигна над целия градец:
— Видяхте ли го?
Цял Клошмерл се вдигна и отиде в горната част на градеца. Прясно боядисаният войник представляваше интересна гледка, но въпреки това голям гняв обхвана всички. Предизвикан бе не толкова от цвета, който сам по себе си беше приятен, ала от оскърблението. Бандата на Фаде предложи да отиде и да боядиса в зелено или черно паметника на монтежурци, който също така представляваше една ведра Франция и един храбър войник. Ала това предложение не оправяше нещата. Общинският съвет се събра веднага, за да обсъди въпроса. Доктор Мурай каза, че червеният цвят придавал много по-голяма войнственост на войника и имал това преимущество, че изтъквал още повече паметника. Той предложи да се запази този цвят, като паметникът се покрие с още един пласт боя, този път грижливо поставена. Анзелм Ламолир решително се противопостави на това и изложи моралните причини на несъгласието си. „Червеното — каза той — е цветът на кръвта. Не бива да свързваме представата за кръвта с тази за войната. Хората, паднали във войната, би трябвало да си ги представяме умрели по някакъв съвсем идеален начин, славен и спокоен, и нищо долно, грубо или тъмно не бива да опетнява тази представа. Трябва да мислим за младото поколение, което сме длъжни да възпитаваме в духа на традиционния и весел героизъм на френския войник, който знае да умира кокетно. Има един особен начин да се умира на война — едно неподражаемо, чисто френско качество, което дължим безспорно на достойнствата на националния ни дух, на първо място а света, както всеки знае.“ Това своевременно припомнено превъзходство накара целия общински съвет да потръпне от патриотично чувство. Ламолир довърши жертвата си, доктор Мурай, с още няколко внезапни удара, нанесени от упор: