— Вече е на възраст, когато може да разбере някои неща. Характерът му се оформя.
Въпреки това този напредък не бе взет никак предвид, когато се разбра до каква степен Мария Фуяве бе станала интимна със семейството и бе допринесла да допълни възпитанието на сина на нотариуса. Изгониха я и обляна в сълзи, тя простодушно тръгна да разправя навред за своето нещастие. Нейните жалби нанесоха голям удар върху авторитета на сектата на Жиродовци и църковната партия.
— Големи мръсници са тези Жиродо! — казваха хората.
— Държат молитвената си броеница до цепката на панталоните си!
Но Мария не обвиняваше всички еднакво.
— Жената е най-лошата — обясняваше тя. — Защото господинът се грижеше много за здравето ми. Все се страхуваше да не се разболея и все ми казваше: „А, Мария, имаш много хубави големи ненки! Трябва да внимаваш, трябва добре да внимаваш, Мария, да не им се случи нещо. Нали не те боли, когато ги държа така, а?“ — все ме питаше по кьошетата господинът. Много се грижеше за мен, понеже момичетата много се страхували от това, ми казваше господинът. И от любезност ми пъхаше банкнота от пет франка между тях. Понякога и от десет франка, съвсем навътре. „Ето — казваше ми той, — това е за малката Мария, дето има такива хубави ненки!“ Изкарвах си добри пари на месец скришом от госпожата.
— Ами Раул, Мария?
— Накара ме насила, без да ме пита. Бях съвсем сънена. Преди да имам сили да се увардя, всичко беше свършено.
— Трябваше да викаш, Мария!
— Беше ме срам да събера хората…
— Ами сетне, Мария?
— Стана някак си като навик. По-малко се стеснявах.
— Може би и на теб ти беше хубаво, а?
— Какво да се прави, казвах си, щом веднъж се е почнало… Макар че мен това ме уморяваше още повече… Все пак нямаше само файда от цялата тази работа, нали…
— Буен ли е този Раул?
— Голям зевзек е. Понякога умирах за сън в дните, когато имах пране, и в съботите, след голямото чистене. Тогава си правеше удоволствието сам, без да усетя нещо. Нищо не ми ставаше тогава.
Хората забелязаха изчезването на Клемантин Шавен, съперничка по набожност на Жустин Пюте. След като излезе една вечер, тя не се завърна дори и на другия ден — безпрецедентен случай от страна на тази стара мома. Съседките й вдигнаха тревога и се заеха с издирването й, подтикнати от любопитство и от смътната надежда за някакво смешно чудновато събитие, чувства може би по-силни у тях от милосърдието, с което се хвалеха.
Установиха, че предния ден Клемантин Шавен отишла при Поалфар да поиска някои съвети във връзка с известни неразположения, причинени, така се смяташе, от един фибром, твърде неудобен израстък за нейната целомъдреност. Старата мома се числеше към постоянните клиентки на аптеката, които мечтаеха да дарят отново Поалфар с домашно огнище, където старостта му би преминала в мир, украсен с молитви. Възползуваше се от всеки повод, дори от интимните си неразположения, за да привлече вниманието на вдовеца върху едно несправедливо пренебрегнато тяло, което все още можеше да бъде добре използувано. Издирванията се насочиха, значи, в това направление.
Доказано бе, че самият Поалфар не бе проявил признак на живот от предната вечер. Свикнал с внезапните изчезвания на този своенравен човек, помощникът му, без да се разтревожи от отсъствието на господаря си, беше затворил в определения час магазина, който обикновено той ръководеше сам. Съвпадането на двете изчезвания придаваше съвсем друго значение на отсъствието на Поалфар. На помощника му се струваше, че наистина бе видял предния ден Клемантин Шавен да влиза в аптеката, но не можеше да каже дали беше излязла оттам. Накараха го да се качи в жилището на Поалфар, което се намираше над магазина. Аптекарят се върна скоро и повика жените.
— Елате да видите — каза той, — като че ли горе става нещо странно…
В коридора миришеше на свещи и на тамян и когато почукаха, отвъд вратата настъпи голямо раздвижване. След това до тях достигна някакъв яростен глас, гласът на Поалфар, но съвсем променен:
— Махайте се оттук, гробари от преизподнята!
Тези обезпокоителни слова бяха последвани от още по-обезпокоителен пронизителен смях — никой в Клошмерл не беше чувал досега аптекаря да се смее. Помощникът почука отново.
— Аз съм, господин Поалфар — каза той. — Аз съм, Базеф!
— Базеф е мъртъв — чу се отговор отвътре. — Всички са мъртви. Останали са само гробарите от преизподнята!