— Не! — опитах да извикам, но останех безмълвна.
Събудих се задъхана и плувнала в пот, с ръце около шията ми.
Многоцветните отблясъци фигурките на мечета танцуваха по рамката над камината. Африканският барабан лежеше до старинния люлееш се стол. Светлина се процеждаше през прозореца, а слънцето бе започнало да се прокрадва над дърветата. Бях останала без дъх и въпреки това въздъхнах с облекчение. Бях заключена на сигурно в апартамента на леля, лежах на дивана на колелца в гостната й и имах сигурната защита на слънцето. Завих се със затопленото одеяло през глава и се опитах отчаяно да заспя и да сънувам единствения вампир, за когото аз бях жадна — Александър Стърлинг.
Същият следобед пременена в клин отидох до кухненската маса на Леля Либи, за да си налея чаша кафе, когато чух превъртащи се ключове в ключалката на външната врата.
Леля Либи влезе със сакото си „Happy Homes“ и няколко торби със стоки от бакалията.
— Искам да те питам какво искаш да правим днес, — каза, докато й помагах да внесем покупките в кухнята, — но денят почти свърши. Така, че какво ще правим довечера?
— Ами…
— Убедена съм, че все още си изморена от пътуването, така че ако искаш да останеш…
На вечерята с Александър вчера, той ми бе обещал, че тази нощ ще ме заведе в Клуб Ковчег. Но не исках да изоставям Леля Либи, а и все още бях откачила заради кошмара с пълната с вампири Тъмница, но пък от друга страна си умирах да видя Александър и да изпълня мечтата си като танцувам заедно с него в Клуб Ковчег.
Както и да е, леля ми все още чакаше за отговор и „Вече имам планове“, нямаше да е това, което очаква да чуе. Такава съм си аз, бях отседнала в къщата й и ядях от храната й, но бях и достатъчно егоистична, за да си позволя да си правя планове без нея.
— Всичко, което поискаш — казах най-накрая. — Нощта е наша.
Но вместо да ми отговори Леля Либи продължи да разтоварва стоките, които бе взела от бакалията.
— Може да гледаме филм — предложих аз. — Да отидем в някой джаз клуб. Да обиколим магазините.
Леля Либи все още не бе така развълнувана от идеите ми, както си мислех, че ще е.
— Или ако имаш нещо друго в пре…
— Имам — каза нетърпеливо.
— Тогава може да правим това, което ти искаш.
— Имам среща.
— Среща? С Дейвън?
Тя кимна.
— Аз съм ужасна леля — каза тя. — Дейвън ме покани на обяд днес. Помоли ме да излезем довечера и преди да се усетя вече бях приела.
— Това е хубаво.
— Не, това беше грешка. Ще му се обадя и ще отменя срещата ни — каза и се протегна до безжичния телефон в кухненския ъгъл.
— Дори не си го помисляй — казах, сграбчвайки телефона.
— Тогава ще дойдеш и ти.
— Да не се шегуваш? На първата ти среща? Дори ти знаеш, че това ще се окаже катастрофално.
— Моля те, не мога да те оставя сама отново. Шестнадесетгодишните не обичат да се мотаят из апартаментите на лелите си сами. Точно за това се измъкна и дойде на урока ми снощи — защото ти беше скучно.
„Шестнадесетгодишните не искат и да ходят на срещи с лелите си и новите им ухажори“, но това не можех да й го кажа.
— Тази вечер няма да ми е скучно. Обещавам. Имам списък с книги, които трябва да прочета през лятната ваканция и мисля, че ще е хубаво да започна.
Тя вдигна вежда.
— Май приличаш повече на баща си, отколкото бях предполагала.
— Или ако не на тате, то поне на Момчето Били.
Глава 7. Танц със Смъртта
Когато с Александър пристигнахме пред Клуб Ковчег мотоциклета на Финикс вече бе паркиран на ВИП мястото.
— Уоу, готин мотор — отбеляза Александър, докато минавахме покрай него. — Ти какво мислиш?
— Мисля, че е готин, но не е и наполовина толкова готин, колкото си ти — отвърнах, стиснала ръката му, докато продължавахме да крачим заедно с процесията от посетители.
Представих си как Финикс се носи по дансинга като кралска особа, докато ние с гаджето ми седим на опашка.
Но къде другаде бих предпочела да бъда? Нали Александър бе до мен, а скоро и мечтата ми щеше да се осъществи. Тази нощ щеше да е запомняща се.
И все пак, не можех да възпра ума си от блуждаещите мисли. Александър, в край на краищата, си бе вампир. Можеше да вземе ключ или доживотна членска карта за Тъмницата в мига, в който покажеше зъбите си. Но ако споменях на Александър, че вече съм била там, той щеше да се разгневи. Щеше да разбере, че съм била в подземния клуб и ако му кажех, че съм видяла Джагър. Доколкото Александър знаеше, Джагър се бе върнал в Румъния, така както той вероятно бе казал на Джагър, че ще се върне в Дулсвил. Не беше редно аз да издавам истинското им местоположение. Причиних достатъчно проблеми на Александър в миналото — бях отвела Джагър от Хипстървил право при Александър. Но пък щеше да е трудно да държа черните си устни затворени.