— Откъде, за бога, знаете всичко това, господин Холмс? — попита той. — Откъде знаете например, че съм се занимавал с физически труд? Като млад наистина бях корабен дърводелец.
— По ръцете ви личи, драги мой сър. Дясната ви ръка е по-голяма от лявата. Работили сте главно с нея и мускулите й са по-развити.
— Добре, а за смъркането на емфие и франкмасонството?
— Простете ми, че ще ви разоблича в нарушение на строгия устав на вашия орден, но явно сте забравили, че на вратовръзката ви е забодена карфица със знака на франкмасоните.
— О, да. Това наистина го бях забравил. Но как разбрахте, че продължително съм писал?
— Много просто, каква друга може да е причината петнадесетина сантиметра от долната страна на десния ви ръкав да е така излъскана, а на левия при лакътя да има чупка, която се получава, когато човек си подпира ръката на бюрото, докато пише?
— Добре, а за Китай?
— Над дясната ви китка е татуирана риба. На тази инквизиция сте се подложили в Китай. Посветил съм много време на изучаването на различните методи на татуировка, писал съм дори и трудове на тази тема. Никъде другаде по света освен в Китай не оцветяват люспите на рибите в бледорозово. А китайската монета, която е окачена на ланеца ви, напълно затвърди извода ми.
Джейбс Уилсън се разсмя гръмогласно.
— Ето какво било! — възкликна той. — В първия момент направо се удивих от ясновидските ви способности, а сега разбирам, че работата е съвсем проста.
— Започвам да си мисля, Уотсън — рече Холмс, — че правя голяма грешка, като давам такива разяснения. Както знаете, Omne ignotum pro magnifico или, преведено на английски, „Всичко неизвестно се смята за възвишено“ и ако продължавам да изпадам в откровения, има опасност скромната ми репутация да се провали. Успяхте ли да намерите обявлението, господин Уилсън?
— Да, намерих го — отвърна Уилсън, забил грубия си червен показалец някъде по средата на колоната с обявления. — Ето го! Всъщност с него започна всичко. Прочетете го сам, сър.
Взех вестника и прочетох следното:
„Клуб на червенокосите.
В изпълнение на завещанието на покойния Изикиа Хопкинс от Лебънън, Пенсилвания, САЩ, се открива място за нов член на клуба със заплата от четири лири стерлинги седмично за напълно номинална служба. Всички червенокоси мъже, здрави тялом и духом, могат да кандидатстват за мястото. Желаещите да се явят в понеделник в единадесет часа при Дънкън Рос в клуба на улица «Флийт», «Поупс Корт».“
— Какво, по дяволите, означава това — възкликнах аз, след като два пъти прочетох обявлението.
Холмс се подсмихна и се размърда на стола си, както имаше обичай да прави, когато беше в повишено настроение.
— Доста е странно, не намирате ли? — обърна се той първо към мен и после към Уилсън: — А вие, господин Уилсън, сега накратко ни разкажете всичко за себе си, за вашето семейство и каква роля изигра обявлението във вашия живот. Доктор Уотсън, моля, отбележете си преди това кой е вестникът и от коя дата е.
— „Морнинг Кроникъл“ от 27 април 1890 година. Точно отпреди два месеца.
— Добре. Започвайте, господин Уилсън.
— Както вече ви казах — рече Джейбс Уилсън, като попи потта, избила по челото му, — аз имам малка заложна къща на „Кобърг Скуеър“, близо до Сити. Работя на дребно и в последните години изкарвах толкова, колкото да преживявам. Някога можех да си позволя да държа двама помощници, но сега имам само един. И него едва ли щях да наема, ако той не се бе съгласил да му плащам половин надница, а срещу останалото, което му се полага, да го уча на занаята си.
— Как се казва този услужлив младеж? — попита Шерлок Холмс.
— Името му е Винсънт Сполдинг и вече е преминал младежките си години. Трудно ми е да определя възрастта му. Но по-умел помощник от него едва ли бих могъл да си намеря. Много добре знам, че той може напълно самостоятелно да върши тази работа и да печели два пъти повече, отколкото получава при мен, но в края на краищата, щом това положение го задоволява, не е в мой интерес да му подсказвам подобна мисъл.
— Да, наистина. За вас очевидно е от голяма полза, че имате помощник, който навсякъде другаде би получавал пълното си възнаграждение. В днешно време малцина работодатели попадат на толкова добросъвестни служители. Струва ми се, че вашият помощник е не по-малко странен от обявлението, което ни дадохте да прочетем.
— Е, и той си има своите слабости — рече Уилсън. — Не съм срещал човек така страстно отдаден на фотографията. Непрекъснато щрака с апарата, вместо да посвети времето си на по-полезни неща, после бърза да се вмъкне в зимника като заек в дупката си, за да проявява снимките, които е направил. Това му е главният недостатък, но пък е толкова добър работник, че аз не го упреквам.