— Приятелю, това казва доста, не мислиш ли?
— Обаче не казва най-важното, нали? — Когато се обърна към Кони, усмивката му този път бе искрена. — Така е най-добре, Кон. Наистина смятам, че така е най-добре.
Благодарности
Първите и най-важните си благодарности отправям към Лайза Сойър, моята партньорка, приятелка и муза. Без стабилен и щастлив дом не бих могъл да сътворя нищо, а силата на Лайза, нейният здрав разум и радостта й от живота я правят най-добрия житейски спътник, който човек може да си представи. Давайки огромен принос за спокойствието в дома ни, както и за тона на тези книги, нашият син Джак Сойър Лескроарт все така изпълнява ролята си на най-добър приятел, шегаджия, проверка за сюжета и невероятен добряк.
Също така близо до дома е отколешният ми сътрудник Ал Джанини, който отново извървя с мен целия път още от най-ранните етапи на начинанието ми. Познанията му за най-заплетените вътрешни машинации сред правната общност, енциклопедичните познания в областта на правото и относно човешката природа, а също и творческите му инстинкти са неотменна основна част от всяка моя книга за Сан Франциско, затова не мога дори да изразя колко съм му задължен. През последните близо трийсет години Анди Джалакас работи в службите за закрила на детето в Ню Йорк и голяма част от опита му ме отведе към историята на главния герой в този роман. По предложение на Анди аз прочетох и почерпих от една въздействаща и важна книга, „Да правиш невъзможното: Моите дни и нощи с децата в рисково положение“ от Марк Парънт. Освен това почтително и с благодарност свалям шапка пред Дейвид Корбет — прекрасен писател и бивш частен детектив, който щедро ми отдели от времето си и сподели с мен опита и прозренията си. Моята помощничка Анита Бун продължава да изпълнява ролята си на майордом, на експерт по ефикасността, на човек, който проверява фактите, и общо взето на моята дясна ръка. Тя страхотно ми помага и вероятно е най-търпеливото човешко същество на света, особено в присъствието на понякога обзетите от огромно безпокойство писатели.
През последните няколко години кореспонденцията, която водя по интернет, доби важна роля за прякото ми общуване с читателите, някои от които ми препоръчаха концепции, които би било забавно да проуча. Още преди да замисля „Клубът на Хънт“, един от хората, с които си пишех, Джо Фелан, ми препоръча да се заинтересувам от Асоциацията на служителите в калифорнийските затвори (АСКЗ), известна като профсъюза на надзирателите. Това предложение изигра основна роля за тази книга и аз съм благодарен на Джо за всичките му напътствия. Бих искал да изтъкна, че макар свързаният с АСКЗ материал в книгата да се основава на действителни факти и случаи, това произведение е плод на художествена измислица и аз съм си позволил съществена свобода както по отношение на структурата на организацията, така и по отношение на ръководителите й. (Обичам да си кореспондирам с читателите си, които могат да се свържат с мен чрез интернет страницата ми на адрес www.johnlescraoart.com).
За професионалното му мнение по различни проблеми бих искал да благодаря на полицейския служител от Сан Франциско Шон Райън, за смразяващите кръвта подробности за престрелката, в която лично е участвал; на приятеля си Питър Дж. Дидрих за необикновените и неясни за мен правни подробности, които придадоха пикантност на този разказ; и на Франк Сийдъл за широките му познания за окръг Напа и за винарската промишленост в района, която за огромно свое удоволствие най-сетне имах възможността да проуча.
Тази книга най-малкото не се написа сама. Всъщност в началните етапи тя като че ли така и не започна истински да се пише. Обаче от затруднението ме измъкнаха двама мои страхотни приятели, които освен това се трудят усърдно на попрището на думите — Джон Позуол и Макс Бърд.
Кароли Барън, която вече не ръководи „Дътън“, беше движещата сила и човекът, който насърчаваше работата ми от началото до края и има огромен принос за първоначалния замисъл. Ден след ден моят редактор Мич Хофман насочваше процеса в правилната посока посредством няколко междинни прочита (и проницателни коментари). Дон Матесън, вечният кум, осигурява редовната ми доза кураж да продължа напред, без която страниците ще се трупат значително по-бавно, а писането им няма да е толкова забавно.
Няколко герои в тази книга дължат имената си (но не и физическите или личностните си особености, които са измислени) на хора, чийто принос към различни благотворителни каузи е особено щедър. Сред тези хора (и техните благотворителни организации) са Дъг Малиноф, (Съдебно назначени специални защитници — CASA от окръг Йоло); Сю Къшкау от фондацията „Фулъртън“ на щата Калифорния и Бетси Собо от Американския репертоарен балет. И накрая бих искал да кажа, че съм изключително задължен на литературния си агент Бари Карпфингър, който прегърна вероятно рискованата идея за тази книга още от самото начало и помогна да запазим семето живо, докато даде плод.