Выбрать главу

— Не ти е разрешено да не го правиш, миличка. Ти ли си Тами?

След известно колебание гласчето попита:

— Откъде знаете?

— От училището ти ни се обадиха да проверим как си. Тревожат се за теб и за братчето ти. От много дни отсъствате.

— Болни сме.

— Така казаха и те.

— Просто искаме да се уверим, че всичко е наред — вметнах аз.

— Може още да сме заразни.

— Ще рискуваме, Тами — каза Бетина. — Не можем да си тръгнем, преди да ви видим.

— Ако не ни пуснеш вътре — добавих аз, — ще се наложи да се върнем с полиция. Нали не искаш да става така?

— Няма нужда да викате полицията — каза Тами. — Не сме направили нищо нередно.

Бетина без всякакво усилие влезе в синхрон с мен:

— Никой не твърди подобно нещо, миличка. Просто искаме да се уверим, че всичко при вас е наред. Брат ти с теб ли е?

— Той е добре, само дето още е малко болен.

— Ами майка ти? Тя там ли? Или пък баща ти?

— Ние нямаме баща.

— Добре, тогава майка ти.

— Спи. И тя не се чувства добре. Болна е от грип.

— Тами — подех аз и се постарах растящата ми тревога да не проличи в тона ми, — трябва веднага да влезем. Моля те, отвори вратата.

След няколко секунди чухме как ключалката се завърта и Тами застана на прага. Забележително сдържана и прилично облечена, помислих си веднага, за момиче, което явно беше гладно до смърт.

Бетина коленичи и я чух да пита:

— Тами, миличка, какво си яла напоследък?

Аз отворих вратата, минах зад тях и с половин ухо чух отговора на момичето:

— Малко хляб.

В дневната пред телевизора под купчина одеяла седеше измършавяло момченце, което се взираше с кух и празен поглед в екрана на телевизора без звук.

— Здравей, приятел — благо поздравих аз. — Ти ли си Мики?

Момчето ме погледна и кимна.

— Как си?

— Добре — отговори детето с тъничко гласче, — само че съм малко гладен.

— В такъв случай веднага ще ти намерим нещо за ядене. Какво ще кажеш?

— Добре, щом искате.

— Да, наистина искаме. Къде е майка ти, Мики?

Хванала Тами за ръка, Бетина чу въпроса ми на влизане в стаята.

— В спалнята си е — отговори ми тя. — Може би ще е добре аз да остана с децата за малко, а ти да провериш как е тя.

— Веднага.

Госпожа Дейд наистина си беше в леглото и спеше. Само че това не беше сън, от който човек се събужда.

При направената по-късно аутопсия бе установено, че е починала от свръхдоза хероин, вероятно под формата на черна смола, може би на третия или на четвъртия ден от отсъствието на децата от училище. Докато чакахме ненужната линейка, Тами ни разказа, че преди две седмици майка им изгубила работата си в супермаркет „Сейфуей“ заради проблема си с наркотиците, но това си било болест, с която тя просто не можела да се пребори. Казвала на Тами и на Мики, че знае, че не трябва да взема наркотици, че наркотиците са нещо лошо и че тя се опитва да престане, но наистина й е много, много трудно. Най-важното обаче било те да не обелват дума пред никого, ама пред абсолютно никого, защото ако в полицията узнаели, щели да дойдат и да отведат мама или да ги разделят от нея.

От часовете си в училище Тами знаела, че това е вярно. Всички смятали, че не бива да живееш с човек, който взема наркотици.

И точно затова Тами не казала на никого.

Пък и на мама не й било за пръв път. Понякога се затваряла в спалнята си за няколко дни. Само дето този път продължило по-дълго от обикновено. Тами не искала да надниква вътре, защото понякога мама ужасно се сърдела, ако я проверявала. Не искала децата й да я виждат как взема наркотици. Срамувала се. Тами си помислила, че майка й сигурно ще излезе от спалнята след още ден-два или пък че все пак ще влезе да провери как е тя, когато храната им привърши, а след това с брат й ще могат да се върнат на училище, а майка им ще излезе да напазарува и да им приготви нещо за ядене. А междувременно Тами хранела себе си и момчето с онова, което било останало в кухнята. Разпределила го така, че да не свършва бързо. Освен майка си, трябвало да закриля и брат си.

Влязох и проверих. Бяха им останали три филийки плесенясал бял хляб, малко оризови бисквити и една чаена лъжичка фъстъчено масло.

2/1996 г.

Бях на тази работа от пет години и все още не разполагах със самостоятелен кабинет в Службата за закрила на детето. Всъщност не ми трябваше и не исках самостоятелен кабинет. В крайна сметка седемдесет и пет до осемдесет процента от работата ми беше навън, на място. През останалото време пишех доклади за онова, което бях свършил. Кабинети получаваха надзорниците, а мен ако питате, халал да са им. Надзорниците се интересуваха от приключването на делата, от цифрите и от следването на установените процедури. Мен ме интересуваше спасяването на живота на децата. Имаше известна разлика в подхода.