Много се гордеех с тези две рокли, защото за пръв път през живота си притежавах нещо подобно. Затворих куфара и доволно се усмихнах.
Алсид надникна през открехнатата врата на спалнята, за да попита дали съм готова. Огледа покривката на леглото и пердетата, решени в кремавожълтата гама, и одобрително поклати глава.
— Трябва да се обадя на шефа ми — казах. — И после можем да тръгваме — приседнах на ръба на леглото и взех телефона.
Алсид се облегна на стената до гардероба, докато аз набирах личния номер на Сам. Гласът му звучеше сънено и аз побързах да му се извиня, че го безпокоя толкова рано.
— Какво има, Суки? — глухо попита той.
— Налага ми се да замина извън града за няколко дни — отвърнах. — Извинявай, че не те предупредих по-рано, но снощи звъннах на Сю Дженингс и я попитах дали може да ме замести. Съгласи се, така че тя ще поеме смените ми.
— Къде отиваш? — попита той.
— Джаксън, Мисисипи.
— Поръча ли на някого да прибира пощата ти?
— Да, на брат ми. Благодаря ти, че попита.
— Имаш ли цветя за поливане?
— Имам, но все такива, които ще оцелеят до завръщането ми.
— Добре. Сама ли отиваш?
— Не — колебливо отвърнах аз.
— С Бил?
— Не, той… още не се е прибрал.
— В беда ли си?
— Всичко е наред — излъгах.
— Кажи му, че отиваш с придружител — избоботи Алсид и аз му хвърлих гневен поглед. Стоеше облегнат на стената и покриваше огромна площ от нея.
— Има ли някой там? — попита Сам. Бързо схваща, не може да му се отрече.
— Да, Алсид Ерво — отвърнах аз. Съобразих, че е добра идея да споделя с приятел името на човека, с когото заминавам. Първото впечатление понякога се оказваше напълно погрешно и Алсид трябваше да е наясно, че има кой да му търси сметка.
— Аха — каза Сам. Името очевидно не му говореше нищо. — Дай да го чуя.
— Защо? — не съм против покровителственото отношение, но вече започваше да ми идва до гуша.
— Просто му дай проклетата слушалка! — Сам почти никога не ругае и аз веднага направих гримаса, за да покажа какво мисля за тази негова грубост. После подадох телефона на Алсид, отправих се с гневна крачка към всекидневната и се загледах през прозореца. Да! Точно както и подозирах: пикап „Додж“ с удължена кабина. Можех да се обзаложа, че имаше всички възможни екстри.
Куфарът ми стоеше готов до вратата, дамската ми чанта висеше на един от столовете, така че оставаше само да облека дебелото си яке. Добре че Алсид ме предупреди навреме, че в бара има изисквания във връзка с облеклото, иначе и през ум нямаше да ми мине да си взема нещо по-модерно. Тъпите вампири с техния тъп „дрескод“.
Бях Сърдита, с главно „С“.
Върнах се обратно в коридора и запрехвърлях наум съдържанието на куфара си, докато двете свръхсъщества продължаваха да водят задълбочения си (по всяка вероятност) „мъжки разговор“. Хвърлих поглед през открехнатата врата на спалнята и видях, че Алсид се е настанил на леглото ми с телефона в ръка. Странно, но тук той се чувстваше като у дома си.
Закрачих неспокойно из всекидневната, като от време на време поглеждах през прозореца. Може би двамата си бъбреха за техни си, свръхестествени работи. В сравнение с размерите на Алсид, Сам (който обикновено се превръщаше в куче, порода коли, по свой избор) би трябвало да се намира в „лека категория“, но все пак и двамата бяха клони от едно и също дърво. Но, от друга страна, Сам със сигурност възприемаше Алсид с подозрение, тъй като на върколаците им се носеше лоша слава.
Алсид излезе от спалнята и тръгна с широки крачки по коридора, тропайки по дървения под с тежките си кубинки.
— Обещах му, че ще се грижа за теб — каза той. — Е, не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че всичко ще приключи успешно — изобщо не се усмихваше.
Бях се настроила да се сърдя, но последното му изречение прозвуча толкова реалистично, че гневът ми се изпари за секунди. Сложните взаимоотношения между вампири, върколаци и хора са осеяни с препъникамъни, които могат да предизвикат куп неочаквани проблеми. Моят план изглеждаше като съшит с бели конци, а влиянието на вампирите върху Алсид издишаше отвсякъде. Бил може и да не е бил отвлечен против волята му; може да му харесваше да е пленник в чуждо кралство с вампирката Лорена наблизо. Можеше да се ядоса от появата ми.
Можеше да е мъртъв.
Заключих вратата след себе си и последвах Алсид, който натовари багажа ми в удължената кабина на пикапа си.