Автомобилът му светеше отвън, но вътре цареше типичният хаос за мъж, който прекарваше цялото си работно време по пътищата; предпазна каска, фактури, сметки, визитни картички, ботуши, аптечка за първа помощ. Поне нямаше остатъци от храна. Докато се друсахме по разбитата ми автомобилна алея, посегнах към сноп брошури, пристегнати с ластик, на които пишеше „Ерво и син — точни земемерни планове“.
Издърпах една и внимателно се зачетох, докато Алсид шофираше към междущатска магистрала 20, откъдето щяхме да поемем на изток към Монро, Виксбърг, а оттам — към Джаксън.
От брошурата разбрах, че Ерво — баща и син — са собственици на геодезична компания, упражняваща дейност на територията на два щата, с офиси в Джаксън, Монро, Шривпорт и Батън Руж. Централният им офис се намираше в Шривпорт. Имаше и снимка на двамата мъже, от която ставаше ясно, че бащата Ерво е не по-малко внушителен от сина си.
— Баща ти също ли е върколак? — попитах, след като смлях информацията от брошурата и осъзнах, че семейство Ерво са заможни хора, да не кажа направо богати. Но парите им бяха спечелени с много труд и те биха могли да продължат да се трудят здраво, ако старият Ерво намереше начин да овладее страстта си към хазарта.
— И двамата ми родители са върколаци — отвърна Алсид след кратка пауза.
— О, извинявай — не бях сигурна за какво точно се извинявах, но при подобни съмнителни ситуации предпочитах да се извиня, отколкото да не кажа нищо.
— Това е единственият начин да създадеш дете върколак — уточни той след известно мълчание.
Нямах представа дали го правеше от любезност, или наистина смяташе, че трябва да ме осветли по този въпрос.
— Как тогава се получава така, че в Америка не гъмжи от върколаци? — попитах аз, след като внимателно обмислих думите му.
— Свръхестествените същества трябва да се женят за себеподобни, ако искат да създадат потомък като себе си, което невинаги е възможно. А от всяка такава връзка може да излезе само едно дете с отличителните белези на родителите си. Детската смъртност е висока.
— Тоест, ако ти се ожениш за върколак, едно от децата ви ще бъде върколаче?
— Това качество ще се прояви едва в началото на пубертета.
— Олеле, това е ужасно. Сякаш тийнейджърите си нямат достатъчно други проблеми.
Той се усмихна, но не на мен, а към пътя.
— Да, това наистина усложнява нещата.
— А твоята бивша приятелка… и тя ли е свръхсъщество?
— Да. Обикновено не се срещам със себеподобни, но явно съм се надявал, че с нея ще бъде по-различно. Между върколаците съществува много силно привличане. Животински магнетизъм, предполагам — опита се да се пошегува Алсид.
Шефът ми, свръхсъщество, с радост поддържаше приятелски отношения със себеподобни. По едно време се мотаеше с една менада („срещаше“ е твърде изящна дума за естеството на връзката им), но тя си замина. Сега Сам се надяваше да си намери друга подходяща партньорка. Чувстваше се много по-уютно в компанията на странни хора — като мен, с отклонения в психиката, — или на други свръхсъщества, отколкото в обкръжението на нормални жени. Когато сподели това с мен, го каза с идеята да прозвучи като комплимент или просто като факт, но мен ме жегна отвътре, макар че тази моя странност ме съпътстваше от най-ранно детство. Телепатията не чака пубертета.
— Но как така? — смело попитах аз. — Как реши, че с нея ще бъде по-различно?
— Тя ми каза, че не може да има деца, била стерилна. По-късно разбрах, че пие противозачатъчни. Разликата е огромна. Не можах да го преглътна. Дори от връзка между върколак и друго свръхсъщество може да се роди дете, което трябва да променя облика си по пълнолуние, макар че само деца на чистокръвни родители — от един и същи вид — могат да се преобразяват по своя воля.
Храна за размисъл, отбелязах си аз наум.
— Значи обикновено излизаш с обикновени, средностатистически момичета? Но това ми се струва доста трудна работа. Да пазиш в тайна толкова важен… ъмм… фактор в живота си…
— Да — призна той. — Срещите с нормални момичета не са лесна работа. Но все с някого трябва да се срещам — в дрезгавия му глас се долавяше нотка на отчаяние.
Дълго мислих над думите му, а после затворих очи и преброих до десет. Усетих липсата на Бил по един стихиен и много неочакван начин. Миналата седмица почувствах първия признак на тази болка като рязко присвиване под кръста, докато гледах на видео „Последният мохикан“ и не отлепях поглед от Даниел Дей Луис, препускащ през гората. Ех, ако можех да се появя иззад някое дърво, преди той да е видял Мадлин Стоу…