Налагаше се да отворя очи.
— Значи, ако ухапеш някого, няма опасност да го превърнеш във върколак? — реших да променя посоката на мисълта си. Но това ме подсети за последния път, когато Бил ме ухапа и сякаш огън премина през… ох, дявол да го вземе!
— Ще се превърне, ако го ухапе вълк самец. Това го дават и по филмите. Но умират доста бързо, горките хорица. Но това не се предава, ако вълкът самец… ъмм… създаде дете, когато е в човешки вид. Ако зачатието се случи, докато е в променения си облик, тогава бременността завършва със спонтанен аборт.
— Колко интересно — не можах да измисля какво друго да кажа.
— Но го има и онзи свръхестествен елемент, точно като при вампирите — продължи Алсид, без да ме поглежда. — Връзката между генетиката и свръхестественото, ето това сякаш никой не го разбира. Ние просто не можем да уведомим света, че съществуваме, както направиха вампирите. Нас ще ни заключат в зоопаркове, ще ни скопят, ще ни изолират в гета, защото понякога се превръщаме в животни. Вампирите се появиха на светло и това им придаде обаяние и ги направи богати — звучеше доста огорчен.
— А защо ми разказваш всичко това, направо от извора? Нали е дълбока тайна? — за десет минути научих от него повече, отколкото от Бил за месеци.
— Щом ще прекараме следващите няколко дни заедно, на мен ще ми е по-леко, ако си наясно. Виждам, че и ти си имаш проблеми, а както изглежда, вампирите упражняват някакво влияние и върху теб. В най-лошия случай… ако се окаже, че съм си създал напълно погрешна представа за теб, ще помоля Ерик да изтрие паметта ти — той поклати глава и смутено добави: — Не знам защо, наистина. Просто имам чувството, че те познавам добре.
Не можех да измисля отговор, но трябваше да кажа нещо. Мълчанието щеше да придаде твърде голяма важност на последните му думи.
— Много съжалявам, че вампирите държат баща ти под контрол. Но аз трябва да открия Бил. Ако това е единственият възможен начин, аз съм длъжна да опитам. Това е най-малкото, което мога да направя за него, дори ако… — гласът ми затрепери и аз оставих изречението си недовършено. Всички възможни думи ми се сториха твърде тъжни и твърде крайни.
Той сви рамене.
— Да заведеш красиво момиче на бар не е кой знае какъв подвиг — успокои ме отново той, опитвайки се да повдигне духа ми.
На негово място едва ли бих била толкова великодушна.
— Баща ти отдавна ли залага?
— Откакто почина майка ми — отвърна той след дълго мълчание.
— Съжалявам — отместих поглед встрани; не исках да го притеснявам допълнително. — Аз нямам родители — добавих.
— Отдавна ли ги загуби?
— Бях на седем.
— Кой те отгледа?
— Отгледа ме баба ми, с помощта на брат ми.
— Тя жива ли е още?
— Не. Почина тази година. Убиха я.
— Грозна работа — каза го съвсем спокойно.
— Аха — имах още един въпрос. — И двамата ти родители ли ти казаха какъв си?
— Не. Каза ми го дядо ми, когато навърших тринайсет. Беше забелязал признаците. Просто не знам как сираците върколаци преминават през това без подкрепа.
— Сигурно им е много тежко.
— Стараем се да наблюдаваме развитието на всички върколаци, родени в нашия регион, за да ги предупреждаваме своевременно.
По-добре предупреждение втора ръка, отколкото никакво. Но все пак, да преживееш нещо такова, си е голяма травма.
Спряхме да заредим пикапа на бензиностанцията във Виксбърг. Предложих на Алсид да платя горивото, но той твърдо ми заяви, че ще запише тази сума в счетоводните си бумаги като служебен разход, защото наистина трябвало да се види с някакви клиенти. Отхвърли и предложението ми да налея собственоръчно горивото. Съгласи се да изпие чаша кафе за моя сметка и ме засипа с куп благодарности, сякаш му бях подарила официален костюм. Беше студен слънчев ден и аз реших да се поразтъпча около сградата на туристическата агенция, преди да се кача обратно в пикапа.
При вида на указателната табела към мемориала „Бойно поле“ се сетих за един от най-изморителните дни през целия ми съзнателен живот. И изведнъж започнах да разказвам на Алсид за любимия клуб на баба ми, „Потомци на славни герои“, и за екскурзията им до мемориала „Бойно поле“ преди две години. Отидохме с две коли; аз шофирах едната, а Максин Фортънбъри (бабата на един от приятелите на брат ми Джейсън) — другата. Направихме си хубаво пътешествие. Всеки от Потомците носеше със себе си любими извадки от текстове за обсадата и още на първата спирка в Центъра за посетители всички членове на клуба се снабдиха с купища карти и сувенири за спомен. Велда Канън остана без пукнат грош в джоба, но като цяло си прекарахме страхотно. Прочетохме надписите на всички паметници, направихме си пикник за обяд край реставрирания военен кораб „Кайро“ и се прибрахме у дома уморени и натоварени със сувенири за спомен. Отбихме се и в казино „Остров Капри“, където в продължение на цял час гледахме в изумление обстановката и хранехме с монети дълбоките гърла на игралните автомати. Това бе един много щастлив ден за баба ми; почти толкова щастлива беше и в онзи момент, когато успя да склони Бил да изнесе реч пред Потомците на една от вечерните им сбирки.